След това многократно обмислях ситуацията. Все си мисля, че трябваше да намеря какво да кажа. Можех просто да заявя, че Рут не говори истината, ала Томи едва ли щеше да повярва. А ако бях опитала да обясня нещата така, както си бяха, непременно щях да се объркам. Но нещо трябваше да се направи. Бих могла да хвърля ръкавица на Рут и да заявя, че изкривява същността на нещата: да, смях се заедно с нея, ала не по начина, който ми приписва сега. Бих могла дори да се приближа към Томи и да го прегърна пред очите на Рут. Но това ми хрумна години по-късно и, разбира се, подобен вариант ми се стори доста нереален, като имам предвид характера си и отношенията между нас тримата. И все пак не думите, които биха ни объркали още повече, а тъкмо такъв изход би бил единственият възможен.
Ала аз не казах нищо, не направих нищо. Отчасти защото от номера на Рут бях останала без думи. Помня, че внезапно върху плещите ми се стовари огромен товар и аз изпаднах във вцепенение пред лицето на цялата тази идиотска бъркотия. Сякаш ми бяха задали математическа задача, а умореният ми мозък отказваше да ми служи и, макар да знаех, че задачата има решение, все не успявах да го видя ясно и да го представя пред останалите. Нещо в мен поддаде и се счупи. Някакъв глас ми говореше: „Добре, нека си мисли и най-лошото за мен. Нека, нека!“ И сякаш в погледа ми той прочете потвърждение на думите на Рут. Сякаш лицето ми му говореше: „Да, права е, какво очакваше?“ И досега ясно си спомням изражението на Томи: първоначалното негодувание отстъпи място на дълбокото му удивление, сякаш бях рядък вид пеперуда, кацнала на стобора.
Не се страхувах, че ще се разплача, че ще се вбеся или че ще направя нещо още по-лошо. Въпреки всичко реших да се обърна и да си тръгна. Но още същия ден осъзнах, че съм направила голяма грешка. Но ще ви кажа само едно: най-много се боях да не би някой от тях да ме изпревари и да си тръгне пръв, а аз да остана насаме с другия. Не знам защо, ала изобщо не обмислях варианта, че двамата биха могли да си тръгнат заедно, така че исках първа да си отида аз. Обърнах се и се отдалечих по същия път, по който бях дошла — покрай надгробните камъни и през дървената портичка и за няколко минути душата ми истински тържествуваше; че сега двамата са останали насаме и страдат напълно заслужено.
Вече казах, че много по-късно, когато бях напуснала Фермата, осъзнах колко важен бе за нас краткият сблъсък в селското гробище. Вярно е — тогава бях огорчена. Но и през ум не ми минаваше, че спречкването ни ще е толкова различно от останалите ни краткотрайни сръдни навремето. Никога не съм мислила, че жизнените ни пътища, толкова тясно преплетени дотогава, могат да се разделят заради нещо подобно.
Очевидно всичко се дължеше на факта, че в онези години силите, които ни дърпаха на различни страни, бяха твърде мощни и че те бяха достатъчни, за да се разделим. Ако го бяхме разбрали още тогава — кой знае? — може би щяхме да се вкопчим един в друг и да не го разрешим.
По онова време все повече възпитаници заминаваха на курс за помощници и сред нас, които бяхме пристигнали от Хейлшам, нарастваше усещането, че това е естественият ни път. Съчиненията ни все още не бяха готови, но ние прекрасно разбирахме, че не са ни нужни, за да заминем на курс. В началото на пребиваването ни във Фермата дори не можехме да си представим, че бихме могли да оставим съчиненията си недописани. Ала колкото повече Хейлшам се отдалечаваше във времето, толкова по-маловажна ни се струваше тази дейност. Тогава мислех — и вероятно съм била права, — че ако за нас съчинението нямаше такава тежест, усещането за нашата единност като възпитаници на Хейлшам също щеше да загуби своята значимост. Ето защо известно време съзнателно се опитвах да поддържам в себе си и у другите желанието да чета и да си водя бележки. Ала нямаше никакви причини да се надяваме, че някога отново ще видим нашите настойници, хората заминаваха един след друг и скоро почувствахме, че сме загубили битката.
Така или иначе, след разговора ни на гробището аз полагах всички усилия да го забравя колкото е възможно по-скоро. Държах се с Рут и Томи така, сякаш нищо особено не се бе случило, а и те се отнасяха към мен по същия начин. Ала между нас неизбежно присъстваше нещо ново и то не само между мен и тях двамата. Макар да си оставаха двойка, както преди, и да не се отказваха от характерния жест — да се докосват по ръката при раздяла, — познавах ги достатъчно добре, за да забележа, че доста са се отдалечили един от друг.
