— Кати, отдавна си го мисля. Не си глупава и вероятно се досещаш, че двамата с Томи няма да сме заедно за вечни времена. Това не е трагедия. В началото се чувствахме много добре един с друг. Дали ще бъде така и за в бъдеще? Не знам. А сега пък и тези слухове за отсрочване на донорството за двойките, които докажат, нали разбираш… че наистина се обичат. Та ето какво искам да ти кажа, Кати. Напълно е в реда на нещата да се замислиш: какво ще стане, ако двамата с Томи решим да се разделим? Не сме намислили нищо подобно, разбери ме правилно. Искам да кажа, че е напълно нормално да си зададеш този въпрос. В такъв случай, Кати, трябва да си дадеш сметка, че Томи не гледа на теб по този начин. Той има много, ама много хубаво отношение към теб, истински те уважава. Но аз знам, че не те вижда в качеството на… е, на свое гадже. Освен това… — Рут млъкна, после издаде лека въздишка. — Нали го знаеш Томи? Понякога е страшно придирчив.
Вторачих се в нея.
— Какво имаш предвид?
— Мислех, че ще разбереш какво имам предвид. Томи не харесва момичета, които… Ами които често сменят момчетата. Нали се сещаш, вкусът му е друг. Съжалявам, Кати, но нямаше да е добре, ако си бях замълчала.
Аз се замислих, после казах:
— Винаги е полезно да знаеш подобни неща.
Рут ме докосна по ръката.
— Знаех си, че ще ме разбереш правилно. Но той много те цени, не бива да го забравяш. Помни го винаги.
Щеше ми се да сменя темата, ала в главата ми бе пусто. Изглежда Рут го разбра, защото се протегна и изпълни нещо като прозявка, после каза:
— Ще взема да се науча да карам кола и ще ви отведа, теб и Томи, на някое диво място. Да речем, в Дартмур. Тримата. Може да вземем Лора и Хана със себе си. Иска ми се да видя блатата и други интересни места.
През последвалите няколко минути ние се размечтахме как ще тръгнем на някое такова пътешествие, ако вземе шофьорска книжка. Попитах я къде ще нощуваме, а Рут отговори, че може да вземем под наем някоя голяма палатка. Напомних й, че по онези места духат свирепи ветрове и през нощта могат да издухат палатката ни. Говорехме шеговито. Но на това място аз си спомних, че в Хейлшам, още когато бяхме в долните класове, веднъж отидохме на пикник край езерото с госпожица Джералдин. Госпожицата изпрати Джеймс Б. в централната сграда за сладкиша, който бяхме изпекли заедно, но докато го носеше, силният порив на вятъра издуха горния пласт на бисквитите и го разнесе върху ревена, който растеше наоколо. Рут забеляза, че като че ли си спомня, но доста смътно и аз, за да събудя спомените в душата й, казах:
— После си имаше неприятности, защото стана видно, че е минал през треволяците от ревен.
И тъкмо тогава Рут ме погледна и попита:
— Но защо? Кое правило бе нарушил?
Цялата работа бе в това, как го произнесе — тонът й бе толкова фалшив, че ако наоколо имаше някой страничен човек, дори той щеше да го усети. Аз раздразнено въздъхнах:
— Рут, престани да се правиш на глупачка! Как би могла да забравиш? Нали ни забраняваха да минаваме оттам?!
Може би гласът ми е бил твърде рязък. Но така или иначе, Рут си знаеше своето — продължаваше да се прави, че нищо не помни и това ме подразни още повече. И тъкмо тогава тя забеляза:
— Не разбирам какво значение има това? Какво общо имат треволяците? Хайде, разказвай по-нататък, не се разсейвай.
Струва ми се, че след този изблик продължихме да си говорим с приблизително същия приятелски тон и не след дълго се отправихме в сумрака надолу по пътеката, която водеше към Фермата. Ала атмосферата така и не се проясни до края и ние се разделихме до Черния хамбар, като пропуснахме да направим обичайните си жестове на прощаване — докосванията по ръцете и раменете.
Скоро след това аз взех решение и като го взех, престанах да се колебая. Една сутрин станах и заявих на Кефърс, че искам да отида на курсове за помощници. Всичко се оказа удивително просто. Той прекосяваше двора с някаква тръба в ръка, а ботушите му бяха целите в кал. Мърмореше си нещо под носа, а аз се приближих и го уведомих за желанието си. Той ме изгледа така, сякаш съм го обезпокоила за някаква дреболия, сякаш съм поискала още дърва за огрев. После измърмори нещо от рода, че трябва да отида следобед и да попълня документите. Толкова просто беше.
Разбира се, това отне още известно време, ала нещата се бяха задвижили и аз започнах да гледам на всичко — на Фермата, на обитателите й — с други очи. Вече се чувствах една от заминаващите и скоро всички го знаеха. Може би Рут е предполагала, че ще прекарваме дълги часове в разговори за моето бъдеще, може би си е мислила, че от нея ще зависи моето окончателно решение. Ала аз се държах на разстояние и от нея, и от Томи. Никога повече не проведохме някой от нашите поверителни разговори във Фермата и времето да се простим настъпи съвършено неочаквано.
