Разбира се, чувствах се неудобно от този факт, особено заради рисунките на Томи. Но вече не ми се струваше толкова просто да отида при него, да му поискам извинение и да му обясня как стоят нещата в действителност. Няколко години, дори само шест месеца по-рано все още бих могла да постъпя по този начин. Двамата с Томи щяхме да си поговорим и почти съм сигурна, че всичко между нас щеше да се оправи. Но през втората година на пребиваването ни във Фермата нещо се промени. Може би вина за това имаха отношенията ми с Лени, не знам. Но така или иначе, на мен ми ставаше все по-трудно да разговарям с Томи. На пръв поглед нещата между нас вървяха както преди, ала нито аз, нито той се докосвахме до теми като неговите животинки или случилото се на гробището.
Ето как стояха нещата малко преди разговора ни в будката на старата автобусна спирка, когато Рут ме вбеси, защото се направи, че не помни обраслия с ревен двор в Хейлшам. Пак ще повторя — за нищо на света не бих избухнала по този начин, ако това не се бе случило по време на толкова сериозен разговор. Да, главното бе вече останало зад нас, ала дори и така, при все че се бяхме поотпуснали и си бъбрехме на по-безобидни теми, цялото ни поведение бе подчинено на старанието ни да намерим правилния път в тогавашната ситуация и подобна преструвка за нещо толкова дребно, бе съвършено неуместна.
Събитията се развиха по следния начин. Въпреки че върху отношенията между мен и Томи бе паднала сянка, двете с Рут продължавахме да дружим (поне аз така мислех), затова реших, че е дошло време спокойно да обсъдим случилото се на селското гробище. Беше поредният летен ден с обичайните за сезона кратки превалявания с гръмотевици и ние, щем не щем, останахме в хамбара, макар там също да беше влажно. Така че, когато надвечер небето се проясни и лумна в злато от красивия залез, предложих на Рут да излезем и да подишаме чист въздух. Преди известно време бях открила една пътечка, която се виеше по стръмното било на хълма в края на долината и там, където излизаше на пътя, имаше стара будка за чакащите пътници. Автобусната линия отдавна вече не съществуваше, бяха прибрали дори пътния знак, а на задната стена на будката бе останала само рамката за разписанието на автобусите, което в миналото е висяло зад стъклена преграда. Самата будка — доста изящна дървена барака, непреградена отпред, откъдето се виждаше полето, простиращо се към долината — все още стоеше на мястото си, дори пейката вътре в нея бе цяла и непокътната. Тъкмо там се настанихме двете онази вечер, вдишвахме свежия въздух и се любувахме на красивия залез, който гледахме през плетеницата от греди над главите си. После аз казах нещо от рода на:
— Знаеш ли, Рут, все пак трябва да се опитаме да разберем какво ни се случи онзи ден.
Казах го с помирителен тон и Рут реагира много добре. Веднага забеляза, че е глупаво трима души да се карат за подобни дреболии. Припомни си и други наши разговори и двете се посмяхме. Но не ми се искаше да спрем дотук и казах с най-дружелюбния тон, на който бях способна:
— Знаеш ли, Рут, имам чувството, че откакто с Томи станахте двойка, понякога не виждате нещата реално, както би ги видял човек отстрани. Не често, но и това се е случвало.
Тя кимна с глава.
— Да, вероятно си права.
— По никакъв начин не желая да се намесвам, но ми се струва, че в последно време Томи е доста разстроен. Заради… е, заради някои неща, които казваш или правиш.
Страхувах се, че Рут ще се разсърди, ала тя въздъхна и отново кимна с глава. Помълча малко, после каза:
— Имаш право. Много си мисля за това.
— В такъв случай напразно обръщам вниманието ти на този факт. Трябваше да знам, че и ти виждаш какво става. Всъщност не е моя работа.
— Не, Кати, твоя е. Ти си една от нас, как да не е? Права си, че нещата между нас се пообъркаха. Разбирам за какво говориш. За животните му. Не беше хубаво. Вече му се извиних.
— Радвам се, че сте си поговорили. Не знаех.
Междувременно Рут чоплеше тресчици от пейката и изглеждаше напълно погълната от заниманието си. След миг обаче тя каза:
— Виж, Кати, добре е, че започнахме да говорим за Томи. Исках да ти споделя нещо, но не знаех кога и как. Но трябва да ми обещаеш, че няма да се разсърдиш.
Погледнах я.
— Ще се опитам, стига да не заговориш отново за онези тениски.
— Не, сериозно. Обещай да не се сърдиш. Защото наистина трябва да ти го кажа. Няма да си простя, ако пак си замълча.
— Добре, казвай.
