Работата ми като помощница ми допадна. Дори мога да кажа, че ме накара да проявя най-добрите страни на характера си. Понякога се случва така, че човекът не е роден за подобни занимания и тогава работата му се превръща в огромно изпитание за него. На първо време може и да се справя добре, но по-късно дългите часове, изпълнени с болка и отчаяние, си казват думата. Рано или късно настъпва мигът, в който някой от твоите донори разбира, че не може да се справи, макар, да речем, това да е едва втората ти експлантация и никой да не е очаквал усложнения. Когато донорът завърши ей така, съвсем неочаквано, не можеш да намериш утеха нито в думите на медицинския персонал, нито в писмото, в което пише, че без съмнение си сторил всичко по силите си и че високо ценят твоята добросъвестност. Известно време си извън релсите. Някои доста бързо се научават да се справят с това. Но други — като Лора например — така и не се научават до края.
Пък и самотата. Растеш заедно с всички около теб, сред много хора, не познаваш нищо друго и изведнъж — превръщаш се в помощник. Часове наред прекарваш зад волана съвсем сам, пътуваш из цялата страна, от център на център, от болница на болница, спиш по мотели, няма с кого да споделиш грижите си, няма с кого да се посмееш. Много рядко можеш да попаднеш на донор или помощник, когото познаваш от преди, но обикновено нямаш време да разговаряш с него. Винаги бързаш, а дори и да не бързаш, си твърде изморен, за да водиш нормален разговор. И скоро дългите часове на работа, непрекъснатите пътувания, сънят на пресекулки — всичко това прониква в същността ти, става част от самия теб и всеки го вижда по осанката ти, по погледа ти, по походката ти, по начина, по който говориш.
Не твърдя, че съм имунизирана от всичко това — просто се научих да живея с него. Докато при други помощници — самото им отношение към работата ги предава. Мнозина от тях просто теглят ярема и очакват деня, в който ще им наредят да спрат и ще ги направят донори. Впрочем никак не ми харесва начинът, по който се „свиват“ в мига, в който прекрачат прага на болницата. Не умеят да общуват с медицинския персонал, не се решават да говорят от името на донора, на когото помагат. Нищо чудно, че стават неуверени в собствените си сили и развиват склонност винаги да обвиняват себе си, когато нещата не вървят както трябва. Лично аз се стремя да не се обаждам за дребни неща, ала когато е необходимо — непременно правя така, че гласът ми да се чуе. Ако стане провал, аз, разбира се, се разстройвам, но все пак чувствам, че съм направила всичко по силите си и не губя трезвия си разум.
Започнах да откривам очарование дори в самотата. С това не искам да кажа, че няма да се радвам на възможността повече да общувам с хората след края на годината, когато вече няма да съм помощница. Но наистина ми харесва да седя в малкия си автомобил, да знам, че ме очакват два часа път в компанията единствено на безбрежното сиво небе и собствените ми мечтания. И ако в някое малко градче случайно ми останат няколко свободни минути, с удоволствие скитам по магазините и разглеждам витрините. В квартирата, където живея, имам четири настолни лампи, всички в различен цвят, но с един и същи дизайн — абажур, поставен върху сгъваема „шия“, която може да се извива във всички посоки. Понякога ходя по магазините и търся друга подобна лампа на витрината, не за да я купя, а просто да я сравня с моите у дома.
Друг път така се вглъбявам в себе си, че ако неочаквано срещна свой познат, преживявам нещо като шок, с който не мога веднага да се справя. Така стана например в онова ветровито утро, когато прекосявах паркинга пред станцията за обслужване и видях Лора зад волана на паркирания автомобил, която се взираше с празен поглед към шосето. Бях на известно разстояние от нея и за един миг се почувствах изкушена да продължа пътя си и да се направя, че не съм я забелязала, макар че не се бяхме виждали нито веднъж през седемте години след заминаването ни от Фермата. Знам, реакцията ми бе странна — та нали тя беше една от най-добрите ми приятелки? Както споменах и по-рано, струва ми се, че това можеше отчасти да се обясни с факта, че ми беше трудно толкова рязко да прекъсна мечтателното си настроение. Освен това си помислих, съдейки по вида на Лора в автомобила, по прегърбената й свита фигура, че тя е от онези помощници, за които току-що ви говорих и нещо вътре в мен ме караше да се въздържа от по-нататъшното изясняване на въпроса.
