— Можете ли да ни обвините за подкреплението?
— Казваш, че се боите от нас, така ли? — Това предизвика ниско боботене сред тълпата, сякаш всички си бяха поели дъх едновременно.
— Щях да съм глупачка, ако не се страхувах — отвърнах му.
Той наклони главата си на една страна и движението му наподоби на някаква птица.
— И ти не си глупачка, нали, Анита?
— Опитвам се да не бъда.
Той махна с ръка към жената, която все още стоеше зад бара.
— Паулина не те харесва. Знаеш ли защо?
Сега беше мой ред да поклатя глава.
— Не.
— Тя ми е съпруга.
Явно все още съм изглеждала объркана.
— Съжалявам, но не разбирам.
— Тя знае, че имам слабост към жени със сила.
Намръщих се към него.
— Тя не би трябвало да се притеснява. Аз един вид съм заета.
Той се усмихна.
— Без повече лъжи, Анита. Ти и той не сте любовници. — Той отново взе ръката ми и ме погледна с черните си очи. За пръв път осъзнах, че той се счита за донжуан. И затова се налага жена му да се притеснява, не за мен, а за останалите жени. Това личеше в очите му и в начина, по който потупа ръката ми.
Издърпах си ръката от него и пристъпих назад, за да застана до Бернардо. Всъщност му протегнах ръка и той я пое. Ръцете и на двама ни бяха лепкави от барплота, но стиснах здраво неговата.
Бако беше на половината на моя ръст, но ме изнервяше. Част от причината за това беше напиращата от него магия, като завеса, която изпълваше стаята. Но другата част беше и в начина, по който всеки мъж може да те накара да се чувстваш нервно. Не ми харесва колко безочлив беше, когато не бяхме въоръжени. Погледнах към Паулина и тя имаше вид на поразена. Игра ли играеше той с нея— Измъчваше ли я— Кой знае, но аз исках да се разкарам оттук.
— Трябва да съм на едно място преди да се стъмни. Ако не искаш да говориш с мен, добре. Ще си тръгваме. — Започнах да се движа назад, като използвах тялото си, за да избутвам и Бернардо към вратата.
— Без оръжията си? — Бако изговори въпросително, гласът му весело се извиси.
Бернардо и аз замръзнахме. Бяхме достатъчно близо до вратата, за да хукнем към нея, може би и щяхме да успеем, но…
— Би било добре да си ги получим — отговорих му.
— Всичко, което беше нужно е да си ги поискате — каза Бако.
Попитах:
— Може ли да си получим оръжията обратно?
Той кимна.
— Харпо, върни им ги.
Харпо въобще не го направи на въпрос, просто ни върна пистолетите и ножовете. После отстъпи назад, за да се присъедини към останалите безмълвни зяпачи. Пистолетите и ножовете по китките бяха лесни за слагане. Ножът, чиято ножница беше по гръбнака, беше друга работа. Трябваше да си използвам лявата ръка, за да почувствам ножницата, после да почувствам върха на острието в отвора на ножницата. Беше ми станало навик да си затварям очите, за да мога да се концентрирам основно върху допира. Всъщност, вече отнемаше няколко секунди, за да го прибера. Истинският номер беше да не си клъцна кичур коса, докато острието се плъзгаше на мястото му.
Когато отворих очи, Бако гледаше към мен.
— Много е хубаво да видиш жена, която не разчита само на зрението си. Докосването е толкова важно сетиво, що се отнася до интимните обстоятелства.
Може би това че бях отново въоръжена ме направи смела, а може би и се бях уморила от нивото на напрежението.
— Мъжете, които обръщат всичко на сексулна тема, са толкова отегчителни.
Антипатия и гняв изпълниха чертите му, превръщайки очарователните му очи в черни огледала, като очи на кукла.
— Твърде добра, за да се чукаш с джудже?
Поклатих глава.
— Ръстът ти не е проблемът тук, Бако. Там, откъдето идвам аз, мъжете не правят такива простотии пред жените си.
Това го разсмя и смехът проблесна през лицето и очите му.
— Тайнството на брака— Обидена си заради добруването на жена ми— Ти си смешно момиче.
— Да, аз и Барбара Стрейзанд.
Смехът малко поизбледня от лицето му. Не мисля, че схвана шегата. Странно, но момичето с късите шорти беше тази, която срещна погледа ми. Мисля, че схвана майтапа. Ако харесваше ранните филми на Барбара Стрейзанд, тогава може би не беше изгубена кауза.
Бернардо ме докосна по рамото и аз подскочих.
— Тръгваме си сега, Анита.
Кимнах.
— С теб съм.
— Така и не зададе въпросите си — каза Бако.
— Почувства ли го? — попитах го аз.
Лицето му изведнъж стана сериозно.
— Има нещо ново тук. То е като нас. Разправя се със смъртта. Почувствах го.
— Къде? — попитах аз.
— Между Санта Фе и Албакърки, въпреки че започна от страната на Санта Фе.
— Приближава се към Албакърки, към теб — отвърнах му.
За пръв път изглеждаше несигурен, не съвсем уплашен, но определено не и щастлив.
— То знае, че аз съм тук. И аз го почувствах. — Той се вгледа в мен и вече нямаше закачка в погледа му. — То знае, че и ти си тук, Анита. То знае, че и ти си тук.
Кимнах.
— Може и да можем да си помогнем един на друг, Ники. Виждала съм телата. Виждала съм това, което нещото прави. Повярвай ми, Ники. Няма да ти се иска да свършиш по този начин.
— Какво предлагаш? — попита ме той.
