— Да си обединим силите, за да видим дали ще можем да спрем това нещо, преди да е стигнало до тук, до теб. И да спрем с игричките. Никакви закачки повече. Без повече игрички от позицията на силата.
— Просто бизнес между нас? — каза той.
Кимнах.
— Нямаме време за нищо друго, Бако.
— Ела по-късно довечера и ще направя каквото мога, за да ти помогна. Въпреки че полицията няма да иска да споделяш информация с мен. Нали знаеш, аз съм много лош човек.
Усмихнах се.
— Ти си лош човек, Ники, но не си глупак. Нуждаеш се от мен.
— Както и ти се нуждаеш от мен — отвърна ми.
— Двама некроманти е по-добре от един - допълних.
Той кимна със сериозно лице.
— Върни се тук довечера, когато свършиш с полицейската работа. Ще те чакам.
— Може да закъснея— казах.
— Вече е по-късно, отколкото си мислиш, Анита. Моли се, ако си от този тип, да не е твърде късно.
— Анита? — Бернардо се обади.
— Тръгваме. — Оставих Бернардо да ни изведе заднишком през вратата, ръката му беше на рамото ми, за да ме насочва. Аз трябваше да наблюдавам залата, като му се доверявах да се убеди, че нещо няма да изскочи зад нас през вратата. Върколаците просто ни гледаха, не бяха доволни, но бяха готови да приемат заповеди. Бако явно беше техният варгамор, местният им вещер. Никога преди не съм срещала глутница, която да се страхува от варгамора си.
Лицето на Паулина беше това, което остана в съзнанието ми. Тя се беше втренчила в Бако и омразата по лицето и беше сурова. В този момент бях сигурна, че някога тя го беше обичала, наистина го беше обичала, защото само истинската любов може да се превърне в такава омраза. Бях погледнала в очите на Паулина над дулото на пистолета. Мислех си, че Ники Бако имаше повече проблеми от чудовищата в пустинята. Ако бях на негово място, щях да спя с пистолет.
Пристигнахме в болницата, а светът беше обгърнат в гъст син сумрак. Здрач толкова плътен, че беше като плат, нещо което можеш да обвиеш около ръцете си или да го носиш като дреха. Бях се обадила използвайки телефона на Рамирес. Как можеш да докажеш, че някой е наистина мъртъв— Виждала съм „оцелелите”. Те поемаха въздух. Предполагах, че имаха сърдечен пулс или докторите щяха да го споменат. Очите им те гледаха и изглежда бяха съзнателни. Те реагираха на болка. Бяха живи.
Но ако не бяха— Ако бяха само съд за силата, която караше Ники Бако и мен да изглеждаме като нелегални шарлатани— Може и да имаше заклинание, което да го докаже, но трябва да занесете резултатите от заклинанието до съда и да получите разрешение да изгорите телата. Това исках аз.
Накрая се сетих за мозъчните вълни. Обзалагах се, че по-високите функции на мозъка не работеха. Беше единственото нещо, за което можех да се сетя, което може да покаже, че нещо не бе наред с оцелелите, освен липсващите кожа и части от тялото.
За съжаление доктор Евънс и компания, отдавна бяха прегледали активността на мозъчните вълни. Всички те имаха по-висока мозъчна функция. До тук с брилянтната ми идея. Доктор Евънс беше поискал да поговорим в стаята за почивка на медицинския персонал, но аз настоях да говорим по-близо до стаята на оцелелите. Говорихме на нисък тон в коридора. Той не ми позволи да говоря пред оцелелите относно факта, че можеше да са мъртви. Защото, ако грешах, това можеше да ги наскърби. Имаше право. Но не мислех, че греша.
Оцелелите, вече в болницата, бяха станали развълнувани и буйстващи, нахвърлящи се да хапят болничния персонал като кучета на вериги. Никой не беше ранен, но моментът съвпадаше с последните убийства. Защо тези, които бяха одрани живи, ставаха по-буйни— Дали беше заради заклинанието използвано, за да прогони каквото и да беше онова от къщата— Дали това беше вдигнало залога някак си— Може би беше изплашило създанието, с което се бяхме заели— Не знаех. Просто не знаех.
Това, което знаех, беше, че можех да усетя мрака да ни притиска като ръка, която заплашва да смачка всички ни. Беше тежест във въздуха като пред гръмотевична буря, но по-лоша, по-близка, правеща дишането по-трудно. Нещо лошо приближаваше и беше обвързано с мрака. Не бях способна да убедя доктор Евънс, че пациентите му са мъртви, но настойчивостта ми сигурно е била убедителна, защото той разреши двамата полицаи, които вече бяха в болницата, да охраняват вътре в стаята, вместо отвън. Единственото доказателство, че вътре имаше ченгета, беше шапка, поставена на един от столовете пред вратата.
Исках аз да вляза в стаята, но докато се екипирах в хирургическа престилка и маска, щеше да настане пълен мрак. Толкова беше близо, като трептяща линия. За това стоях в коридора и се преструвах че ме устройва, защото нямаше и какво друго да направя.
