След като полицай Ригби и Бернардо бяха нови, получиха стандартната лекция за това да не стрелят в атмосфера пълна с кислород. Би било лошо, въпреки че нямаше да експлодира, както аз си мислех, че би се случило. Щеше да се получи мигновен пламък, който да премине през цялата стая и да я превърне в някой от най-долните кръгове на ада за броени мигове, колкото ще отнеме да изгори целият кислород в залата, в ролята си на гориво. Но няма да експлодира в дъжд от стъкло и мазилка. Нищо твърде драматично, само смъртоносно.
Ригби попита:
— А ако се опитат да ни изядат, какво трябва да направим— Да ги плюем?
— Не знам — каза Евънс. — Всичко, което мога да ви кажа, е какво не бива да правите, а това е че не бива да стреляте с пистолет в стая, пълна с кислород.
Бернардо изкара нож от някъде. Той не се наведе към ботуша си, което означава, че беше друг нож, който върколаците в бара бяха пропуснали. Той задържа острието нагоре към светлината, оставяйки го да блесне.
— Режем ги.
Мрак се спусна като оловна завеса, почти звънтейки в главата ми, като кълбо от гръмотевици. Чаках вратата на стаята да се отвори. Чаках писъците да започнат, защото това беше, което очаквах. Нищо не се случи. Тогава напрежение, което се беше трупало с часове, изчезна. Беше, сякаш нещо го бе погълнало. Изведнъж просто си стоях в коридора, чувствайки се леко празна, чувствайки се по-добре. Не разбирах промяната, а аз не харесвам това, което не разбирам.
Всички ние чакахме за няколко напрегнати удари на сърцето, след което не се сдържах. Плъзнах един нож в ръката си и се протегнах към вратата. Тя се люшна навън. Отскочих назад. Мъжът медицинска сестра, с когото се бях запознала по-рано, се спря на вратата, втренчвайки се в оголеното острие в ръката ми.
Не свали очите си от мен, но заговори на Евънс:
— Докторе, пациентите са тихи, по-тихи, отколкото са били през целия ден. Полицаите искат да знаят дали могат да излязат от стаята за малко.
— Оцелелите са по-тихи, отколкото са били през целия ден? — Попитах аз.
Бен, медицинската сестра, кимна.
— Да, госпожо.
Отстъпих две крачки назад от вратата и изпуснах с дълга въздишка напрежението от тялото ми.
— Е, г-це Блейк? — Попита Евънс. — Могат ли полицаите да излязат?
Свих рамене и погледнах към Рамирес.
— Попитах него. Той е старши завеждащият офицер. Но откровено, предполагам, че може. Каквото и да чувствах, изглежда увехна, когато падна мрака. Не разбирам. — Плъзнах ножа обратно в ножницата. — Предполагам, че няма да има борба.
— Звучиш разочарована — каза Бернардо. Ножът му беше изчезнал там, откъдето се беше появил.
Поклатих глава.
— Не съм разочарована, просто съм объркана. Усетих огромно количество сила да се трупа от часове, а после просто изчезна. Толкова много сила не изчезва просто така. Отива някъде. Очевидно не в оцелелите, но е някъде навън тази вечер, правейки нещо.
— Някакви идеи какво прави и къде? — Попита Рамирес.
Поклатих глава.
— Не съвсем.
Той се обърна към доктора.
— Кажете на мъжете, че могат да излязат.
Медицинската сестра Бен, погледна към доктор Евънс за потвърждение. Евънс кимна. Медицинската сестра се шмугна вътре, бавно затваряйки вратата след себе си.
Евънс се обърна към мен.
— Е, г-це Блейк, изглежда сте бързали да дойдете тук напразно.
Повдигнах рамене.
— Мислех, че ще сме затънали до гушите в трупове канибали до сега. — Усмихнах се — Приятно е да сгреша поне веднъж.
Всички се усмихнахме един на друг. Напрежението се разля от всички ни. Бернардо се засмя с онзи нервен смях, който издавате, когато спешният случай е приключил или куршумът ви е подминал.
— Много се радвам, че този път сгрешихте, г-це Блейк — каза Евънс.
— Аз също — отговорих аз.
— И аз — каза Бернардо.
— И аз се радвам — рече Рамирес, — но е разочароващо да разберем, че не си перфектна.
— Ако не знаете, че не съм перфектна след четиридесет и осем часа работа с мен по полицейско разследване, значи не си внимавал.
— Внимавам — каза Рамирес, — много внимавам. — Имаше тежест във взора му, придавайки дълбочина на думите му, което ме подтикваше да се свия. В опита си да не го правя, хванах погледа на Бернардо. Той ми се усмихваше, наслаждавайки се на неудобството ми. Радвам се, че някой го правеше.
— Ако си грешала относно това, може би си грешала за това, че са мъртви — каза Евънс.
Кимнах.
— Може би.
— Признаваш, че може би си сгрешила, просто така? — Евънс изглеждаше изненадан.
— Това е магия, а не математика, доктор Евънс. Има много малко ясни правила. Има дори още по-малко правила по начина, по който го правя аз. Понякога си мисля, че две и две прави пет, и се оказвам права. Понякога всичко, което получаваш, е четири. Ако това понижава бройката на телата, нямам против да греша.
Вратата се отвори и двама мъже излязоха, облечени в униформи на Албакърки. Тръгнали са към вратата веднага щом Бен им е казал, че могат да си вървят. Изобщо не ги винях.
