Вероятно беше най-добре да бъда извън обсега на слуха, но точно сега не исках да бъда сама с Рамирес. Притесняваше ме това, че не ми каза какво е казал Маркс за мен. Той беше на практика непознат. Не ми дължеше нищо, но това ме накара да понижа мнението си за него.
Една медицинска сестра от афроамерикански произход мина покрай нас и влезе в стаята. След като първия път бях видяла само очите— не можех да съм сигурна дали беше същата сестра, която бях мярнала по-рано в стаята. Беше ниска, горе-долу същия размер, но облечена в пълен екип от хирургически дрехи, кой знае?
Мъжете се умълчаха, когато тя ги подмина. Веднага, след като вратата се затвори благополучно след нея, смехът се разнесе отново.
Рамирес ме погледна с онова честно изражение, с линия от загриженост между веждите му, като тънка бръчка от негодувание. Той изглеждаше дори по-млад, отколкото като се мръщеше.
— Това не те ли притеснява? — Попита ме той.
— Какво? — Попитах аз.
Той хвърли поглед към двамата полицаи. Те все още се усмихваха.
— Джейкс и Джарман.
— Имаш предвид това със закачките ли?
Той кимна.
— Когато целунах Маркс пред всички тях, един вид ги поканих да ме дразнят малко. Освен това, един вид аз започнах или по-скоро ти. — Свих рамене. — Така изпуснахме парата, а всички ние се нуждаем от това точно сега.
— Повечето жени не виждат нещата по този начин — каза Рамирес.
— Аз не съм повечето жени. Но откровено казано, една от причините много жени да не издържат на дразненето, е това, че някои мъже не знаят къде дразненето пресича границата и се превръща в грубост. Ако трябваше да работя ден след ден с тях, може би щях да съм по-внимателна. Но не работя с тях, така че мога да си позволя малко да притисна границата.
— Каква е твоята граница, Анита? — Той стоеше малко по-близо, за да е успокояващо.
— Ще осведомя всички, когато я достигнат. Не се притеснявай. — Отстъпих назад от него, давайки си разстоянието, което исках.
— Ядосана си ми. — Той звучеше изненадан. Усмихнах се наполовина.
— Повярвайте ми, детективе, когато съм ви ядосана, ще го узнаете.
— Детектив. Дори не съм и Рамирес. Сега знам, че си разтроена. Какво направих?
Погледах го, изучавайки това откровено и честно лице.
— Защо не ми каза какво е казал Маркс за мен— Каквото е разправям на другите ченгета относно мен— Това би допринесло за смъртна присъда.
— Няма начин Маркс да стигне толкова далече, Анита.
— И все пак трябваше да ми кажеш.
Той изглеждаше объркан за момент, след това сви рамене.
— Не знаех, че се предполага да го направя.
Намръщих се.
— Предполагам не. — Но не бях щастлива от отговора му.
Той отново докосна ръката ми, много леко.
— Не вярвах, че Маркс може да те арестува. Бях прав. Това не е ли достатъчно?
— Не — отговорих аз.
Той спусна ръката си от мен.
— Какво добро бих постигнал, ако ти бях казал— Щеше да се тревожиш за нищо.
— Не се нуждая чувствата ми да бъдат защитени. Нуждая се от това да ти вярвам.
— Не ми вярваш, защото не съм ти казал всичко, което Маркс е казал?
— Не и колкото ти вярвах преди това.
Първите признаци на гнева втвърдиха погледа му.
— И ти си ми казала всичко, което се е случило в Лос Дуендос— Не си скрила нищо от мен от интервюто ти с Ники Бако— Погледът му вече не беше мил. Беше студен и изучаващ, поглед на ченге.
Погледнах надолу, после се преборих да поддържам контакта с очи когато отчаяно исках да си наведа главата и да кажа — ох, мамка му, хвана ме. Притисни ме в ъгъла и обикновено се нервирам. Но някак си като гледах в дълбоките му кафяви очи. Не можех да издържа повече морално възмущение. Може би нямах достатъчно морални устои. Да, може би беше това.
— Не съм убила никого, ако това намекваш. — това беше един от обичайните ми коментари с по-малко от обичайната сила.
— Не намеквам това и ти много добре го знаеш, Анита.
Имаше нещо познато, почти интимно в този разговор. Познавахме се от два дни и все пак си влияехме, сякаш се познавахме от много по-дълго. Беше изнервящо. Обикновено не се свързвам толкова бързо с хора или чудовища. Ако пред мен стоеше дългогодишния ми приятел от полицията сержант Рудолф Стор може би щях да излъжа. Ако Ники Бако беше усетил и най-малкият признак за полицаи, щеше да се покрие и нямаше никога повече да ми повярва. Хора като Бако не дават втори шанс когато става въпрос за полиция.
— Бако знаеше, че ти и Ригби сте отвън пред бара, Ернандо. Беше опасал целия район с магически… — размахах ръката си напред назад, в търсене не правилната дума — … защити, заклинания. Той знае какво се случва на неговите улици. Ако се върна с полицаи за подкрепление, независимо колко далеч са разположени, той няма да ни помогне.
— Толкова ли си сигурна, че може да помогне? — попита Рамирес — може просто да се съгласява с теб, докато разбере какво знаеш.
— Той е уплашен, Ернандо. Ники Бако е уплашен. Наречи го предчувствие, но не мисля, че има много неща, които могат да го изплашат.
— Току що ми каза, че криеш информация относно текущо разследване за убийство.
— Ако ми вържеш ръцете, или настояваш да изпратиш някой под прикритие с мен ще изгубим Бако. Знаеш, че съм права.
