Чух вратата зад нас да се отваря, но никой от нас не се обърна. Бяхме твърде заети да си мерим погледите.
Джарман извика:
— Рамирес!
Каза го с такъв тон, че и двамата веднага се обърнахме. Доктор Евънс се беше опрял в стената, като си държеше китката пред него. Кръв проблясваше като червена гривна на ръката му.
И двамата с Рамирес хукнахме да бягаме през малкото пространство от единия до другия край на коридора, сякаш трябваше да стигнем много по-далеч за много по-кратко време. Джарман и Джейкс вече изчезваха през вратата. Бернардо се поколеба на вратата, като я задържа достатъчно дълго, за да долетят писъците, раздиращи болничната тишина. Ниски, нечленоразделни и паникьосани и вече бях сигурна, че този който пищеше беше мъж. Почти бях стигнала до вратата, до Бернардо, когато Рамирес ме задмина като сянка.
Бернардо ми каза:
— Това е лоша идея. — но влезе през вратата, секунда преди да влезем през нея. Господи, мразя винаги да съм права.
Преди стерилната бяла стая беше тих ъгъл от ада. Сега представляваше шумен, хаотичен ъгъл на ада. Една одрана ръка посегна към мен. Замахнах към нея с дългото острие, което бях измъкнала от ножницата на гърба. Ръката прокърви и се отдръпна. Можеха да чувстват болка. Можеха да кървят. Добре.
Бях вдигнала острието, за да нанеса удар по врата му, когато трупът ме нападна отново. Рамирес блокира ръцете ми.
— Те са цивилни!
Погледнах към него, после към това голо нещо, което беше привързано към леглото от само една последна връзка на китката. То посегна отново към мен, прорязвайки въздуха с окървавената си ръка, пищейки безмълвно, отрязаният му език висеше като червей в останалите без устни остатъци от устата му.
— Просто стой извън обсег — каза той и ме издърпа покрай нещото.
Успях да кажа:
— Те са трупове, Рамирес, просто трупове.
Той вдигна сгъваемата метална палка.
— Не ги убивай. — Той тръгна към схватката, макар че още не можеше да се нарече схватка. Повечето от труповете все още бяха привързани към леглата. Те се извиваха, пищяха, виеха, насилваха остатъците от плътта си срещу връзките, превръщайки ги в още по-окървавени руини, а телата им подскачаха, докато се бореха да се освободят.
Бен, сестрата, биеше един от пациентите по главата. То беше забило зъбите си толкова дълбоко в ръката му, че той не можеше да се освободи. Джарман беше при него, биейки нещото по главата с палката си, отзад и отдалеч, сякаш удряше бейзболна топка. Мекият звук, като кънтене на диня, се чуваше дори и през писъците.
Джейкс и Бернардо бяха при последното легло откъм прозорците. Афро-американската медицинска сестра лежеше в прегръдката на един труп, на когото едната ръка и единият глезен все още бяха привързани към леглото. Главата му беше заровена в гърдите й. От кръвта престилката прилепваше към тялото й, все едно някой беше изсипал кофа червена боя върху нея. Там, където нещото дъвчеше не би трябвало да има смъртоносна точка, но имаше прекалено много кръв. То беше стигнало нещо жизненоважно.
Джейкс удряше нещото по главата с такава сила, че чак се надигаше на пръсти, тялото му почти се отлепяше от земята с всеки удар. Главата на трупа кървеше, разпукваше се, но то не отпускаше хватката си. Главата му оставаше заровена в гърдите й като чудовищно дете, което се хранеше.
Бернардо отново и отново промушваше трупа в гърба. Острието излезе с фонтан от кръв, но това явно нямаше значение. Онова до вратата беше реагирало на болка, но един път след като започнеха да се хранят, те се превръщаха просто в месо. Не можеш да нараниш месо и дяволски сигурно не можеш да го убиеш.
Преминах между леглата с пищящите трупове, телата им се гърчеха и всички очи изглеждаха еднакви. Сякаш само една самоличност надничаше от всички чифтове очи. Техният господар, каквото и да беше той, ме наблюдаваше как минавам между леглата, наблюдаваше ме да отивам до далечното легло, далеч от Рамирес и неговото внимание. Той все още не разбираше какво щеше да се случи, когато всички те се освободяха. Трябваше да сме извън тази стая преди това да се случи.
Придвижих се до Бернардо, карайки го да отстъпи крачка. Намърдах острието под брадичката на нещото. Поех си дълбоко въздух, концентрирах се по начина, по който се прави в часовете по бойни изкуства, точно преди да счупиш нещо голямо и стабилно изглеждащо, представих си как острието излиза през върха на черепа и точно това се опитах да направя. Опитах се да го прекарам през главата му. Острието мина през меките части под челюстта с остро влажно движение, след това острието удари костта в основата на устата и продължи напред. Острието не излезе през върха на главата му, но го почувствах да влиза в странната празнота на синусните кухини.
