— Може да изгубим Бако, но не си права. — отвърна ми той и гневът отново беше налице. Неудовлетворен гняв, който бях виждала на лицата на други мъже, които познавах по-отдавна и по по-интимни начини. Този гняв, който показваше, че им се иска просто да бъда добро момиче и да играя по техните правила и да бъда това, което те искат да бъда. Това, че чувах тази нишка в гласа на Рамирез след само два дни ме накара да се чувствам уморена.
— Най-важното нещо за мен точно в този момент е да спра тези убийства. Това е целта ми. Единствената ми цел. — обмислих това, което бях казала и добавих — И да остана жива. Но с изключение на това, нямам друг план. Да спра лошите. Да остана жива. Това прави нещата по-прости, Ернандо.
— Ти ми каза по-рано, че искаш да промениш живота си, да стане нещо по-различно от кръв и ужаси. Ако искаш това да се промени ще трябва да си усложниш живота, Анита. И ще ти се наложи да започнеш да се доверяваш на хората, наистина да им се доверяваш отново.
Поклатих глава.
— Благодаря ти, че използваш момента ми на слабост срещу мен. Сега си припомних защо не споделям с непознати. — най-накрая и аз бях бясна. Почувствах се добре. Чувството ми беше познато. Ако просто останех ядосана, може би щях да спра да се чувствам толкова объркана.
Той ме сграбчи за ръката и хватката му не беше внимателна този път. Не ме заболя, но можех да усетя натискът на пръстите му по кожата си. За пръв път откакто го срещнах той ми позволи да видя твърдостта под повърхността. Тази твърда сърцевина, която или притежаваш или придобиваш ако останеш твърде дълго с ченгетата. Без тази сърцевина, която да те предпазва може и да останеш на работа, но няма да вирееш.
Усмихнах се.
— Какво следва, да си потъркаме носовете и да го ударим на живот? — трябваше да прозвучи като шега, но тонът ми не беше лековат, когато го казах. Сега и двамата бяхме ядосани. Под всичките тези усмивки и добри маниери имахме темперамент. Щяхме да разберем чии беше по-лош — моя или неговия.
Той заговори внимателно и с нисък тон, както аз правех понякога, когато всичко друго би ма накарало да крещя.
— Мога просто да кажа на Маркс за срещата. Да му кажа, че криеш информация от нас.
— Добре — казах аз — направи го. Маркс най-вероятно ще го арестува, да претърси бара му. Може дори да намери достатъчно уличаващи вещи, за да го вкара в затвора по подозрения за злоупотреба с магия. И това какво ще ни докара, детектив Рамирес— Бако в затвора и след няколко дни още мъртви хора. Още изкормени тела. — наведох се към ядосаното му лице и прошепнах — Какви ще са сънищата ти тогава, Ернандо?
Той ме пусна толкова рязко, че се препънах.
— Ти наистина си кучка, знаеш ли?
Кимнах.
— Ако ситуацията го изисква можеш да се обзаложиш.
Той поклати главата си и потърка рамената си с ръце.
— Ако си замълча за това и нещата се объркат това може да ми коства кариерата.
— Просто ще кажеш, че не си знаел.
Той поклати глава.
— Твърде много хора знаят, че аз ти бях полицейския ескорт. — успя да изпълни последните две думи с тежка ирония — Имаш планирана и друга среща с него нали?
Опитах се да не правя изненадана физиономия, но и празното изражение беше също толкова зле. Това беше същото като да те попитат дали спиш с някого и ти отказваш да отговориш. Да си замълчиш е същото като да кажеш „да”.
Той започна да крачи от едната страна на коридора до другата.
— Мамка му, Анита, не мога да го преглътна.
Осъзнах, че наистина го мисли. Застанах на пътя му, така че да му се наложи да спре и да ме погледне.
— Не можеш да кажеш на Маркс. Той ще прецака всичко. Ако той си мисли, че аз танцувам с дявола, тогава ще изпадне в истерия, когато срещне Ники Бако.
Гневът в очите му беше започнал да избледнява.
— Кога ви е срещата?
Поклатих глава.
— Обещай ми първо, че няма да казваш на Маркс.
— Той е начело на разследването. Ако не му кажа и после разбере, тогава също ще трябва да си предам значката.
— Той не изглежда особено популярен наоколо.
— Все пак си остава мой командващ.
— Той ти е шеф. — опонирах му — Не те превъзхожда.
Това ми донесе усмивка.
— Ласкателствата няма да ти помогнат с мен.
— Това не е ласкателство, Ернандо. Истината е.
Най-накрая беше притихнал, стоеше там и ме гледаше. Изражението му почти се беше върнало към нормалното или поне това, което аз приемах за нормалното му изражение. До колкото знаех той правеше дисекции на малки кученца в свободното си време. Добре де, не го вярвах, но наистина не го познавах. Бяхме непознати и трябваше да си го напомням. Продължавах да искам да се държа с него като с приятел или дори по-добре. Какво ми ставаше?
— Кога е срещата, Анита?
— И какво ще стане ако не ти кажа?
Прилив на онази твърдост премина през очите му.
— Тогава ще кажа на Маркс, че криеш доказателства.
— А ако ти кажа?
— Ще дойда с теб.
Поклатих глава.
— Няма начин.
— Обещавам да не се появявам приличащ на ченге.
Изгледах го от излъсканите обувки до късата му, чиста коса.
— И точно в коя алтернативна реалност няма да изглеждаш като ченге?
