В стаята зад нас внезапно настъпи оживление. Ригби се препъна и падна назад върху бутона, който затваряше вратата. Тя се плъзна и се затвори, докато Рамирес блъскаше по нея. Видях Ригби да замахва с брадвата, после го нападнаха от двете страни. Рамирес се протегна към бутона за отварянето, но или тежестта на Ригби, или нещо друго го беше повредило.
Рамирес изкрещя:
— Ригби!
Чу се силно изсвистяване на въздух, сякаш гигант си беше поел дъх и стаята се изпълни с огън. Пламъците облизваха стъклото като златисто-оранжева вода в аквариум. Можех да почувствам жегата натрупана зад стъклото. Пожарните аларми се включиха с високочестотен вой. Хвърлих се на пода върху Бернардо, покривайки лице, очаквайки тази страховита топлина да спука стъклото и да се изсипе върху нас.
Но не топлината се изсипа върху мен. Беше студ, вода. Вдигнах глава към пръскачките, които изпълваха стаята. Стъклото почерняваше и дим и пара се виеха срещу стъклото като мъгла, докато водата потушаваше огъня.
Рамирес се пресегна към бутона и вратата се отвори със звук от течаща вода. Сега алармата беше още по-шумна и осъзнах, че вече бяха две различни аларми, смесващи се заедно в едно късащо нервите пищене. Рамирес влезе в стаята и чух гласа му през подлудяващия шум:
— Madre de Dios.* /*Богородице (от исп.)/
Изправих се, водата се изливаше върху мен, накисваше косата, дрехите ми. Не го последвах в стаята. Вече не можех да помогна с нищо на Ригби. Но все още имахме труп за преследване. Сложих пръсти на врата на Бернардо, точно под челюстта. Пищенето на противопожарните аларми затрудняваше долавянето на пулса му, но той все пак беше там, силен и стабилен. Беше свален за момента, но беше жив. Джейкс беше коленичил до Джакман, сълзи се стичаха по лицето му. Опитваше се да запуши дупка във врата на Джарман с голи ръце. Басейнът от кръв, разлял се от двете страни на Джарман се отмиваше от пръскачките. Очите му бяха неподвижни и втренчени, немигащи, докато водата течеше върху него.
По дяволите. Трябваше да сграбча Джейкс и да да кажа: „Той е мъртъв, Джарман е мъртъв”, но не можех да го направя. Изправих се на краката си.
— Рамирес.
Той все още стоеше втренчен в стаята, в каквото беше останало от Ригби.
— Рамирес! — изкрещях го и той се обърна, но очите му бяха нефокусирани, сякаш не ме виждаше наистина.
— Имаме да хванем още един труп. Не можем да го оставим да се измъкне.
Той се втренчи в мен с мъртви очи. Имах нужда от малко помощ. Изминах няколкото крачки, за да застана пред портала до него и го зашлевих достатъчно силно, че ръката ми да изтръпне от удара. По-силно отколкото бях възнамерявала.
Главата му се отметна назад и аз се стегнах за ответния удар, но такъв не последва. Той стоеше там с ръце в плътни юмруци, треперещ от нуждата, очите му блестяха с гняв, който просто си търсеше някого, върху когото да се излее. Не само, защото го бях ударила. А заради всичко.
Когато не ме удари, казах:
— Злото нещо тръгна в тази посока — посочих към вратата. — Трябва да го последваме.
Той започна да говори скорострелно на испански. Не можах да разбера повечето, но гневът му беше повече от ясен. Хванах една дума, която познавах. Наричаше ме бруха. Това означава вещица.
— Зарежи това. — отворих вратата, заобикаляйки тялото на Джарман. Пръскачките работеха и в коридора. Евънс все още седеше с гръб към стената. Беше издърпал маската си надолу, сякаш не можеше да си поеме достатъчно въздух.
— Накъде тръгна то? — попитах.
— Надолу по аварийното стълбище, в края на залата — трябваше да вика, за да го чуя през алармите, но гласът му беше глух, отдалечен. Може би по-късно, ако бях в състояние, и аз можех да изпадна в шок.
Не бях чула вратата зад мен да се отваря, но Рамирес изкрещя:
— Анита!
Пообърнах се, докато претичвах покрай вратата.
— Тръгвам по стълбите, ти поеми асансьорите.
Той изкрещя:
— Анита!
Обърнах се и той хвърли един от клетъчните телефони към мен. Хванах го с една ръка, притискайки го непохватно към гърдите си.
— Ако стигна до долу и все още не съм го открил, ще ти се обадя — каза.
Кимнах и набутах телефона в задния си джоб, тичайки към вратата. Открих я. Сега вече извадих браунинга. Тук нямаше пълна с кислород стая. Щяхме да разберем дали куршумите вършеха същата работа като ножовете. Избутах тежката аварийна врата с цяло тяло, докато не се опря плътно в стената, за да съм сигурна, че нещото не беше зад нея. Поколебах се на бетонната площадка. Пръскачките работеха дори тук, правейки водопади по бетонните стъпала. Пожарната аларма изпълваше въздуха със високочестотно ехо. Погледнах към стъпалата за нагоре, после надолу. Нямах идея накъде беше тръгнало. Можеше да се е измъкнало на всеки етаж под или над мен.
