По дяволите, трябваше да намеря това нещо. Не знам защо усещах, че е толкова важно да не му позволявам да се измъкне, но се бях оказала права за падащата тъмнина и труповете. Вярвах на преценката си. Това бяха само съживени трупове, просто от вид, какъвто досега не бях виждала. Но бяха мъртви, а аз бях некромант. Теоретично, бих могла да контролирам всеки вид ходещи мъртъвци. Понякога можех да усетя вампир, когато беше наблизо. Поех си дъх и концентрирах същността си в плътна линия, изтеглих силата си, разпуснах я наоколо, търсейки, с гръб, все още опрян във вратата, с вода, изсипваща се върху мен, с писъка от алармите, толкова пронизващ, че ми беше трудно да мисля. Изпратих тази „магия” навън, нагоре и надолу по стълбите, като невидима линия от мъгла.
Рязко се изправих. Бях почувствала нещо като придърпването на кукичка. Надолу, беше тръгнало надолу. Ако грешах, нямаше какво да направя по въпроса. Но не мисля, че грешах. Затичах се надолу по мокрите циментови стъпала, с една ръка на перилата, за да мога да се задържа, когато се плъзна, другата държеше пистолета насочен нагоре. Една жена лежеше на купчина на следващата площадка, напряко на вратата, неподвижна, но дишаща. Обърнах лицето й настрани, така че да не бъде удавена от пръскачните и продължих. Надолу, беше продължило надолу и не беше отделило време да се нахрани. То бягаше, бягаше далеч от нас, бягаше далеч от мен.
Паднах на колене, плъзгайки се по мокрите стъпала, само мъртвата ми хватка върху плъзгавите метални перила ме предпази да не падна. Загубих връзка със съществото, когато се плъзнах. Просто не можех да задържа концентрацията си и да правя и всичко останало. Пръскачките спряха рязко, но противопожарните аларми продължаваха да вият и да вият, още по-пронизителни, когато я нямаше водата да ги заглушава. Издърпах се на крака и отново се затичах. Много далечен, доста под мен се чу писък. Хвърлих се върху перилата на следващия завой, плъзгайки се надолу по мокрия метал, почти с главата напред над поредната чупка. Слизах толкова бързо, колкото можех, по-бързо отколкото беше безопасно. Тичах и се пързалях, и се препъвах надолу по стъпалата, и през цялото време в мен назряваше усещането, че щях да закъснея. Че колкото и бързо да тичах, нямаше да стигна навреме.
Не можех да възстановя връзката със съществото без да спра и да се съсредоточа. Реших да продължа да го преследвам и се надявах да не го пропусна, докато тичах покрай вратите. На всичко отгоре, на 19-тия етаж имаше една групичка скупчени и подгизнали от водата пациенти със една сестра. Всички посочиха безмълвно надолу. На 17-тия имаше един мъж с разкървавени устни и държащ цветя, който ми измърмори нещо и посочи надолу. Вратата при 14-тия етаж се отвори и сестра в розова униформа изтича и се блъсна в мен. Изпищя, отскачайки назад към стената и се взря в мен с огромни очи. Във всяка ръка държеше бебе, увито в едно от онези малки одеяла. Едното бебе дори имаше на главата си малка розова плетена шапка. И двете пищяха, високият им плач, приличащ на котешки, си съперничеше с противопожарната аларма.
Сестрата просто се взираше в мен, неспособна да проговори или се страхуваше. Може би беше заради оръжието, а може би не всичката кръв беше отмита от пръскачките на алармата. Извисих глас над шума.
— То на този етаж ли е?
Тя само кимна. Мърмореше си нещо непрекъснато. Трябваше да се наведа към нея, за да я разбера.
— При новородените е. При новородените е. При новородените е.
Не съм мислела, че адреналинът ми можеше да бъде по-висок. Грешала съм. Изведнъж можех да усетя как кръвта в тялото ми се забързва, а сърцето ми в гърдите беше като нещо болезнено. Отворих вратата, огледах коридора с насочен „Браунинг”. Нищо не се движеше. Коридорът се простираше дълъг и празен, с прекалено много затворени врати, за да съм спокойна. Противопожарната аларма все още пищеше и звукът караше кожата ми да се напряга. Но дори над писъка на алармата можех да чуя бебетата
… плачещи… пищящи.
Извадих телефона от джоба си, натиснах копчето, за което Рамирес ми беше казал по-рано и започнах да тичам по коридора по посока на звуците. Той отговори още насред първото позвъняване.
— Анита?
— В родилното съм. На 14-тия етаж е. Една сестра каза, че това нещо е при новородените. Бях стигнала до първия ъгъл. Хвърлих се към отсрещната стена, но всъщност не спрях. Обикновено около ъглите внимавам повече, но плачът се приближаваше и ставаше по-сърцераздирателен.
— На път съм - отговори Рамирес.
