Натиснах копчето за прекъсване, но когато завих зад следващия ъгъл, все още държах телефона в ръката си. Имаше тяло, което беше изтикано през армираното обезопасително стъкло. Можех да кажа, че е мъж, но това беше всичко. Лицето приличаше на хамбургер. На пода под него настъпих някакъв сТедоскоп. Лекар или сестра. Не проверих пулса. Ако беше жив, не знаех как да му помогна. А ако беше мъртъв, нямаше значение. Още една последна врата, а след нея имаше дълъг прозорец. Но не ми беше нужно да го виждам, за да разбера, че там беше отделението с новородените. Можех да чуя бебешкия плач. Дори и над противопожарната аларма, звукът от тези паникьосани писъци накара сърцето ми да се разтупти, накара ме да поискам да побегна и да им помогна. Силен вътрешен отклик, за който дори не подозирах, че имам, ме накара да се протегна към вратата. Все още държах телефона в лявата си ръка и се опитах да го натикам в джоба си. Ухапването по ръката ме направи несръчна. Телефонът се плъзна и усетих как пада на пода.
Дръжката се завъртя, но врата се отвори само на сантиметри. Натиснах я с рамо и осъзнах, че има тяло, тяло на възрастен. Отдръпнах се и ударих отново, премествайки я само със сантиметри. Чуваха се и писъци на жена, не бяха само бебешките. Не можех да отворя вратата. Мамка му!
И тогава прозорецът се пръсна като дъжд от стъкла и тяло. Една жена падна на пода и остана да лежи просната и кървяща. Махнах се от запъналата врата и отидох при прозореца. В долния край имаше парчета стъкло, приличащи на малки мечове. Но на тренировките по джудо бях падала от по-високо. Бях тренирала падания в продължение на години. Хвърлих поглед вътре, за да проверя нещо. Малките пластмасови легла бяха скупчени от двете страни. Имаше място. Засилих се и се хвърлих над счупеното стъкло, като падайки се завъртях. Само едната ми ръка беше свободна, за да удари пода и да поеме силата на сблъсъка от падането, но исках оръжието да е в ръката ми и готово за стрелба. Ударих се в земята и силата от това, от скока или каквото беше, все още беше там, все още ме караше да се превъртам. Използвах я, за да се изправя на крака, още преди да съм разбрала какво има в помещението.
Не толкова видях какво става, а хванах само отделни картини. Забелязах преобърнатите легла: едно мъничко, мъничко бебе на пода, приличащо на счупена кукла, а средната част на тялото му беше изядена, като изсмукания пълнеж на бонбон; легла, все още прави и изпръскани с кръв, в някои от тях имаше малки сгърчени телца, а други бяха празни, като се изключи кръвта; чудовището в отдалечения ъгъл на помещението.
Държеше малък вързоп, обвит с одеяло. Малки юмруци се размахваха във въздуха. Не можех да чуя плач. Не можех да чуя каквото и да било. Не съществуваше нищо друго освен тази гледка и това лице без кожа, надвесено над бебето. Първият ми куршум го отнесе през челото, вторият— през лицето, докато главата му се отмяташе назад заради удара от първото попадение. Съществото вдигна борещото се бебе пред лицето си и очите ни се сключиха над малкото тяло. То ме погледна. Дупките от куршуми по лицето му се запълваха като мека глина. Стрелях в корема му, защото там можех да уцеля, без да застраша бебето. Съществото беше оттласнато назад, но се хвърли на пода. Не падна. Не го бях наранила наистина. Прикри се зад редица от детски легла. Всички бяха с тънки крака, завършващи с малки колела. Свих се на пода, вгледах се през гората от тънки метални крака и го видях как се навежда и поднася бебето към устата си.
Нямаше чист изстрел. Така или иначе стрелях, уцелвайки стената до него. То трепна, побягна, но не пусна бебето. Стрелях през краката на леглата с колела, като го карах да се движи. Къде беше Рамирес?
То се изправи и побягна право срещу мен. Стрелях в тялото му. Потрепери, но продължи да се приближава. Бебето сега беше голо, като се изключи малката пелена, но беше живо. Съществото хвърли бебето към мен. Дори не ставаше въпрос за решение. Просто го хванах и го притиснах към гърдите си, като по този начин не можех да стрелям и с двете си ръце. Чудовището се удари в мен с все сила. Инерцията ни отхвърли назад през прозореца, през който влязох. Приземихме се, като чудовището беше отдолу, като че ли се бяхме завъртели във въздуха. Цевта на оръжието ми беше притисната в корема му и започнах да натискам спусъка с дясната си ръка дори още преди да съм започнала да прегръщам по-силно бебето с лявата си ръка.
Съществото потрепери рязко като змия със счупен гръбнак. Застанах на колене до него и стрелях докато пистолетът не се изпразни. Пуснах „Браунинг”-а и посегнах към „Файърстар”-а. Почти го бях насочила, когато то ме удари с опакото на едната си ръка и това ме отхвърли в стената. Опитах се да предпазя бебето от удара и поех повече от него, отколкото беше добре за мен. За момент бях зашеметена и съществото ме сграбчи за косата, като ме обърна към него.
