Стрелях в гърдите и стомаха му. Всеки куршум караше тялото да подскача и по някое време около шестия или седмия изстрел, то пусна косата ми. Един куршум по-късно и „Файърстар”-ът също беше празен. То се надвеси над мен и тази уста без устни се усмихна.
Противопожарната аларма спря. Внезапната тишина бе почти плашеща. Можех да чуя сърцето си, което отекваше в главата ми. Бебето в ръцете ми внезапно зазвуча пронизително високо, много по-обезумяло. Съществото се напрегна и секунда преди да дойде, знаех, че ще ме връхлети. Използвах тази секунда, за да се опитам и да оставя бебето на чиста част от пода. Бях се обърнала наполовина, когато съществото ме вдигна и ме метна към отсрещната стена. Вече не държах бебе, за което да се притеснявам. Подпрях стената с целите си ръце, поемайки удара доколкото можех. Когато то се приближи, не бях зашеметена. Сграбчи ме за едното рамо и аз започнах да се боря, за да му попреча да хване и другото.
Знаех как да хващам, но не и нещо, което е хлъзгаво и без кожа. Нямаше в какво да се вкопча. Съществото ме вдигна за блузата, другата му ръка беше под бедрото ми и ме вдигна като щанга. Ударих се в стената, докато си мислех, че се е опитало да я пробие с мен. Опитах се да се предпазя, но се свлякох на пода, зашеметена, като за миг не можех да дишам или да мисля.
То коленичи до мен, като издърпа ризата от панталоните ми и оголи корема ми и сутиена ми. Сложи ръката си под гърба ми и ме повдигна почти нежно, изви гърба ми, като ме изправи и наведе лицето си към оголената ми плът, сякаш щеше да ме целуне. В главата си чух глас. Той нашепваше:
— Аз гладен.— Всичко ми се струваше отдалечено, сякаш сънувах и знаех, че съм на път да припадна. Вдигнах ръката си и почти не я чувствах като моя. Но я преместих. Погалих това хлъзгаво и одрано лице. То завъртя тези странни очи без клепачи към мен, докато навеждаше устата си, за да се храни. Палецът ми се плъзна по плътта, търсейки, търсейки окото. Съществото не ме спря. Захапа ме за горната част на корема в момента, в който палецът ми се плъзна в окото му. И двамата изкрещяхме.
То се отдръпна и се изправи, пускайки ме на пода. Падането беше кратко, застанах на колене и започнах да се отдръпвам, когато първият куршум профуча наоколо. Рамирес се появи в коридора откъм противопожарните стълби, стреляйки с две ръце, докато приближаваше.
Тялото подскочи, но раните се затваряха все по-бързо и по-бързо, като че ли колкото повече стреляхме по него, толкова по-добре плътта се лекуваше от нараняванията. Очаквах съществото да нападне Рамирес или мен, или да избяга, но не го направи. То скочи през счупения прозорец при новородените. Знаех какво си е наумило да направи. Не се опитваше да избяга. Опитваше се да отнесе колкото се може повече животи, преди да го унищожим. Господарят му се хранеше от смъртта.
Рамирес отиде при вратата, с която се бях пробвала по-рано. Оставих го да я удря с рамо. Приближих се до прозореца. Съществото разкъсваше одеялото на друго бебе, сякаш разопаковаше подарък. Не знаех къде са пистолетите ми. Не ми беше останало нищо, което да хвърля по него. То се обърна в профил, а бебето размахваше във въздуха с тънките си като клечки ръчички. Устата на чудовището са разшири, вече станала червена от кръвта.
Рамирес беше успял да отвори достатъчно вратата, че да се промуши вътре. Той стреля по краката и по долната част на тялото на съществото, страхувайки се да се цели в главата, защото беше твърде близо до бебето. Чудовището не му обърна внимание и всичко беше като на забавен каданс. Лицето се снижи, устата бе широко отворена, за да вземе това малко сърце. Изкрещях и вложих цялата си ярост, цялата си безпомощност в този вик. Извиках силата, която ми позволяваше да вдигам мъртвите, обвих я около себе си като нещо блестящо и я запратих напред. Можех да я видя в съзнанието си като тънко бяло въже от мъгла. Хвърлих аурата си, същността си около съществото. Бях некромант, а това проклето нещо беше труп.
Изкрещях:
— Стой!
То замръзна насред движението, бебето беше почти до устата му. Усетих силата, която го съживяваше. Усетих я вътре в тази мъртва обвивка. Силата на господаря му бе като тъмен пламък вътре в него. Бях протегнала ръка сякаш ми трябваше, за да насоча силата си. Отворих ръката си и от нея над трупа избликна това бяло въже. Покрих го с аурата си като че ли създавах ново тяло. Затворих я като юмрук около съществото и прекъснах силата, която го караше да се движи. Трупът потрепери, след което незабавно се свлече като марионетка, чиито конци са били отрязани.
Усетих господаря му. Усетих го като студен вятър по кожата си. Усетих как идва за мен, следвайки нишката на собствената ми аура към мен, като връв в лабиринт. Опитах да я издърпам, опитах отново да я навия в себе си, но никога преди това не бях опитвала нещо подобно и не бях достатъчно бърза. Мислех си, че съм наясно с рисковете, но сгреших.
