Силата на господаря се хвърли към мен като огън, следващ следата от бензин, и когато ме удари, имаше миг, в който отхвърлих глава назад и не можех да дишам. Почувствах как сърцето ми започва да бие неравномерно и спира. Усетих тялото си да пада на земята, но не ме заболя, сякаш вече бях като вцепенена. Пред очите ми започна да сивее, след това ми причерня, а в чернотата се чу глас.
— Имам много слуги. Това, че си спряла един, не означава нищо за мен. Ще умреш напразно.
Опитах се да оформя думи, с които да отговоря на този глас и открих, че мога.
— Да ти го начукам.
Усетих гнева му, яростта му, че можех да го предизвиквам.
Опитах се да му се изсмея, да се изсмея на безсилието му, но от мен не беше останало достатъчно, че да се смея. Тъмнината се превърна в нещо по-наситено. Преминах отвъд гласа на господаря, отвъд собствения си, и след това имаше… празнота.
Първия знак, по който разбрах, че не съм мъртва, беше болката. Вторият беше светлината. Гърдите ми горяха. Рязко се върнах в съзнание, задъхана за въздух, опитвайки да издърпам горящите неща далеч от мен. Премигнах към изгаряща бяла светлина, след което чух гласове.
— Дръжте я здраво.
Тежест притисна ръцете и краката ми, ръце, които ме задържаха на място. Опитах се да се боря, но не чувствах тялото си достатъчно, така че не знаех дали изобщо се движа.
— Кръвно шейсет на осемдесет, и продължава да пада бързо.
Видях форми, размазани от светлината, движещи се около мен. Остро пробождане в ръката ми, игла. Мъжко лице се появи в кръгозора ми, русо, с метални рамки на очилата. Лицето му се изплъзна от погледа ми в златисто-бяла мъгла.
Сиви петна се плъзнаха като мазно сияние по зрението ми, усетих как потъвам назад, надолу, навън. Мъжки глас:
— Губим я.
Тъмнина се разля върху ми, взимайки със себе си болката, но и светлината. Женски глас се понесе през тъмнината.
— Позволете ми да опитам — след което замлъкна в мрака. Този път до мен не стигна чужд глас. Нямаше нищо освен носещият се мрак и мен. После имаше само мрак.
Събудих се от миризмата на горящ градински чай. Градински чай за прочистване и очистване от негативното или поне това държеше да ми каже Мариан, моята учителка, когато се оплаках от миризмата. Миризмата на градинския чай винаги ми докарваше главоболие. В Тенеси ли се намирах, при Мариан— Не си спомням да съм отивала там. Отворих си очите, за да видя къде се намирам и открих, че това беше болнична стая. Ако си се будил в достатъчно от тях, разпознаваш признаците.
Лежах там и мигах срещу светлината, щастлива че съм будна. Щастлива да съм жива. Някаква жена дойде и застана до леглото. Усмихваше се. Имаше дълга до раменете черна коса, скосена около строгото— лице. Очите— изглеждаха твърде малки за останалата част от лицето и се бяха втренчили надолу в мен, сякаш знаеше неща, които аз не знаех и те бяха хубави неща или поне важни. Тя носеше нещо дълго и с много дипли, виолетово с намек за червено в десена.
Опитах се да говоря, прочистих си гърлото. Жената взе чаша с вода от малката масичка до леглото, а множеството— огърлици се раздрънкаха когато се наведе. Тя наклони сламката така, че да мога да пия. Една от висулките беше пентаграм.
— Не си сестра — казах. Гласът ми все още звучеше груб. Тя отново ми предложи водата и аз приех. Опитах още веднъж и този път гласът ми звучеше повече като нормалния за мен. — Ти не си сестра.
Тя се усмихна и усмивката превърна обикновеното— лице в нещо прекрасно, точно както горящата в очите— интелигентност я правеше удивителна.
— Какво първоначално те наведе на тази мисъл? — Тя имаше мек, богат акцент, който не можах да определя къде принадлежи; мексикански, испански, но не.
— На първо място си много добре облечена, а на второ — пентаграма. — Опитах се да посоча към колието, но ръката ми беше закачена към система, забита в кожата ми. Беше превързана и си спомних как трупът ме хапеше. Завърших жеста с дясната си ръка, която изглеждаше здрава. Лявата ми ръка изглежда имаше надпис на нея — нарежи тук, хапи тук, прави нещо си там. Размърдах пръстите на лявата си ръка, за да видя дали мога. Можех. Даже не ме и болеше, по-скоро ме стягаше, сякаш кожата имаше нужда да се разтегне малко.
Жената ме гледаше с тези нейни очи
— Аз съм Леонора Евънс. Мисля, че сте срещали съпруга ми.
— Вие сте съпругата на доктор Евънс?
Тя кимна.
— Той спомена, че сте вещица.
Тя кимна отново.
— Пристигнах в болницата в … как казвате вие — точния момент, за теб. — акцентът— се засили, когато каза „как казвате вие”.
— Какво имате предвид — попитах.
Тя седна на стола до леглото и се зачудих колко ли дълго беше седяла там, наблюдавайки ме.
— Те успяха да накарат сърцето ти отново да бие, но не и да задържат живота в тялото ти.
Поклатих глава и усетих зад клепачите си наченките на главоболие.
— Може ли да изнесеш навън кандилото— Градинският чай винаги ми докарва главоболие.
