Тя не го оспори, просто стана и отиде до една от тези сгъваеми масички на колелца, които имат в болниците. Имаше кандилница, забодена в един малък мангал, дълга дървена пръчка, малък нож и две запалени свещи. Това беше олтар, нейният олтар или поне преносимата му версия.
— Не ме разбирай погрешно, но защо ти си тук, а сестрата не е?
Тя ми отговори гърбом, докато загасяваше кандилницата.
— Защото, ако съществото, което те нападна се беше опитало да те убие за втори път, сестрата най-вероятно дори нямаше да забележи какво се случва, докато не стане прекалено късно. — Тя дойде и седна отново до леглото.
Аз я зяпнах.
— Мисля, че сестрата би забелязала, че човекояден труп е влязъл в стаята.
Тя се усмихна с една търпелива усмивка, дори снизходителна.
— И двете знаем, че колкото и страховити да са слугите, истинската опасност е в господаря.
Очите ми се разшириха. Не можах да се сдържа. Страхът заблъска в гърлото ми.
— Откъде … знаеш това?
— Докоснах се до силата му когато помогнах да го изгоним от теб. Чух гласа му, усетих присъствието му. Той искаше да умреш, Анита, източваше ти живота.
Преглътнах, пулсът ми беше все още учестен.
— Бих желала сестра сега, моля.
— Страхуваш ли се от мен? — Тя се усмихна, докато го казваше.
Започнах да казвам не, но после…
— Да, но не е нещо лично. Нека да кажем, че след докосването ми до смъртта, не знам на кого мога да се доверя, в магически аспект.
— Да не би да казваш, че те спасих, понеже този господар ми е разрешил да го направя?
— Не знам.
Тя се намръщи за пръв път.
— Имай ми доверие за това, Анита. Не беше лесно да те спася. Трябваше да те обградя със защита и част от нея беше моята собствена сила, моята собствена духовна същност. Ако не бях достатъчно силна, ако имената, които призовах на помощ не бяха достатъчно силни, щях да съм умряла заедно с теб.
Погледнах нагоре към нея и ми се щеше да— повярвам, но …
— Благодаря ти.
Тя въздъхна и си оправи полите с пръсти, отрупани с пръстени.
— Много добре, ще ти доведа познато лице, но после трябва да поговорим. Приятелят ти Тед ми разказа за белезите, които те свързват с вампира и върколака.
Нещо трябва да се е изписало на лицето ми, защото тя допълни:
— Трябваше да знам, за да мога да ти помогна. Бях те спасила, докато той пристигне, но се опитвах да оправя аурата ти и не можех. — Тя прокара ръката си близко над тялото ми и усетих дирята от топлина, която представляваше нейната сила, докосваща се до моята. Тя се поколеба над гърдите ми, над сърцето ми. — Тук има дупка, сякаш част от теб липсва. — Ръцете— продължиха да се плъзгат надолу и се поколебаха над стомаха ми или високо на корема ми, зависи как го гледаш. — Тук има още една дупка. Това са две от чакрите ти, които са важни енергийни центрове за тялото ти. Това са лоши места, на които да не можеш да се защитиш от магически нападения.
Сърцето ми отново беше започнало да бие по-бързо, отколкото трябва.
— Те са затворени. Работих през последните шест месеца над това да ги затворя.
Леонора поклати глава, внимателно отдръпвайки си ръцете от мен.
— Ако добре съм разбрала това, което приятелят ти ми каза за този триумвират от сила от който ти си част, тогава тези пространства са като електрически контакти на стената на твоята аура. Двете създания притежават щепселите, които съвпадат с контактите.
— Те не са същества — поправих я аз.
— Тед ги обрисува в доста неласкателна картина.
Намръщих се. Това звучеше като нещо, което Едуард би направил.
— Тед не харесва факта, че аз съм … интимна с чудовища.
— Тогава те и двамата са ти любовници?
— Не. Имам предвид… — опитах се да измисля кратка версия. — Спях и с двамата, но по различно време. Имам предвид, за известно време … се срещах и с двамата, но не проработи.
— Защо не проработи?
— Навлизахме в сънищата си взаимно. Минаваха ни мисли, които бяха на някой от останалите. Всеки път, когато правехме секс беше по-лошо, сякаш сексът ни обвързваше все повече и повече — спрях да говоря не защото бях свършила, а защото думите не бяха достатъчни. Започнах пак.— Една нощ тримата бяхме заедно и просто си говорехме, опитвахме се да си изясним нещата. Една мисъл изскочи в главата ми, но не беше моя, или по-скоро не мисля, че беше моя, но и не знам на кого беше. — Погледнах към нея, опитвайки се да я накарам да разбере момента на пълен ужас, който бях преживяла тогава.
Тя кимна, сякаш беше разбрала, но следващите— думи показаха, че е пропуснала идеята.
— Това те уплаши.
— Да — отговорих аз, като се постарах да изпълня кратката дума със сарказъм.
— Липсата на контрол— додаде тя.
— Да.
— Липсата на лично уединение.
— Да — отвърнах.
— Защо прие белезите?
— Щяха да умрат, ако не го бях направила. Можехме всички да умрем.
— Значи си го направила, за да спасиш собствения си живот. — Тя седеше там, ръцете— бяха кръстосани на скута, напълно спокойна, докато проверяваше психическите ми рани. Мразя хора, които са в мир със себе си.
— Не, не можех да загубя и двамата. Можех и да преживея загубата на единия, но не и двамата, не и ако можех да ги спася.
