— Белезите ви дават напълно достатъчно сила, за да се справите с враговете си.
— Да.
— Ако мисълта да споделиш живота си с двамата е толкова ужасяваща, тогава защо тяхната смърт е толкова плашеща?
Отворих уста, затворих я, после опитах отново.
— Предполагам, защото ги обичах.
— Минало време, обичала си ги, но вече не?
Изведнъж се почувствах уморена.
— Не знам вече. Просто не знам.
— Ако обичаш някого, тогава свободата ти намалява. Ако обичаш някого, тогава се отказваш от част от своя личен живот. Ако обичаш някого, то тогава не си само един човек, а половината от двойката. Ако мислиш или действаш по различен начин, значи да рискуваш да загубиш тази любов.
— Не става въпрос за споделянето на банята или да споря за това от коя страна на леглото ще спя. Те се опитват да споделят ума ми, душата ми.
— Наистина ли вярваш в това последното, за душата ти?
Нагласих се на възглавницата и затворих очи.
— Не знам. Предполагам не, но… — отворих очи. — Благодаря ти, че спаси живота ми. Ако някога мога да си върна услугата, ще го направя, но не ти дължа обяснения относно личния си живот.
— Напълно си права. — Тя изправи рамената си, сякаш я бях отблъснала и изведнъж стана не така натрапчива, изглеждаше повече делова. — Нека да се върнем на аналогията ми с дупките и контактите, и мъжете, които са като съответните щепсели. Това, което ти направи, е като да замазваш над дупките, да им лепнеш лепенка отгоре. Когато господарят те е атакувал, силата му е разкъсала лепенките и е отворила наново дупките. Не можеш да затвориш дупките със собствената си аура. Не мога да си представя колко усилия ти е коствало да им сложиш кръпките. Тед каза че си се обучавала в ритуалите при вещица.
Поклатих глава.
— Тя е повече екстрасенс, отколкото вещица. Не е религия, просто естествени способности.
Леонора кимна.
— Тя одобри ли затварянето на дупките по начина, по който ти си го направила?
— Казах— че искам да се науча да се засланям от тях и тя ми помогна да го направя.
— Тя каза ли ти, че това е временна поправка?
Смръщих— се.
— Не.
— Враждебността ти пламва всеки път, когато засегнем факта, че си дала на тези двама мъже нещо, което реално е като ключ за душата ти. Не можеш да ги блокираш за постоянно и като се опитваш, отслабваш себе си, а вероятно и тях.
— Просто ще трябва да живеем с това — казах.
— Ти почти не успя да оживееш с това.
Сега вече привлече вниманието ми.
— Да не би да казваш, че причината поради която господарят почти не ме уби, е дупката в аурата ми?
— Най-вероятно щеше доста да те нарани и без тях, но мисля, че дупките те направиха неспособна да му се противопоставиш, особено както бяха и прясно отворени. Мисли за тях, като един вид рани, прясно отворени рани и всяка свръхестествена инфекция може да те достигне през тях.
Помислих за това, което ми казваше. Повярвах?.
— Какво мога да направя?
— Дупките са направени така, че само едно нещо може да ги запълни и това са аурите на мъжете, които си обичала. Аурите ви сега трябва да са като пъзел с липсващи парченца и само тримата заедно сте едно цяло.
— Не мога да приема това.
Тя сви рамене.
— Приемаш или не, това си е истината.
— Все още не съм готова да се откажа от борбата. Все пак ти благодаря.
Тя се изправи смръщена.
— Направи както желаеш, но запомни, че ако се изправиш срещу други свръхестествени сили, ти няма да можеш да се защитаваш от тях.
— Така съм от година. Мисля, че мога да се справя.
— Толкова ли си самонадеяна или просто си решена да не говориш повече за това? — Тя погледна надолу сякаш очакваше отговор. Дадох и единствения, който имах.
— Не искам да говоря повече за това.
Тя кимна.
— Тогава ще доведа твоя приятел и съм сигурна, че докторът ще пожелае да говори с теб. — Тя се обърна и излезе.
Стаята беше много тиха, с онази тишина, от която болниците преливат. Погледнах към импровизирания олтар и се зачудих какво ли е трябвало да направи, за да ме спаси. Естествено, за това имах само дадената от нея дума. В момента, в който си го помислих, съжалих. Защо бях толкова недоверчива спрямо нея— Защото беше вещица, по начина, по който Маркс ме мразеше защото съм некромант— Или просто беше заради това, че не харесвах истината, която ми казваше— Че не мога да се заслонявам от магически създания, докато дупките в моята „аура” не бъдат запълнени. Беше ми отнело повечето от шестте месеца да ги запълня. Шест месеца къртовски труд, а сега пак са отворени. Мамка му.
Но ако са отворени, защо не усещах Жан-Клод и Ричард— Ако белезите бяха незащитени отново, тогава защо нямаше изблици на близост— Трябваше да се обадя на учителката ми Мариан. Разчитах на нея да ми каже истината. Тя ме беше предупредила, че ако само блокирам белезите, това ще е временно. Но ми помогна да го направя, понеже почувства, че имам нужда от малко време да се приспособя, да го приема. Не бях сигурна, че имам още шест месеца за медитация и молитви, визуализация и целомъдрие в мен. Всичко това ми беше отнело сили и енергия. И на мен и на нея.
