Разбира се, Мариан ме беше научила и на други неща, и едно от тях беше как да се проверявам сама. Можех да прокарам ръка по собствената си аура и да проверя дали дупките са там. Бедата беше в това, че ми трябваше лявата ръка, а тя беше овързана с бинтове, завързана за банка с тръбичка в нея.
Сега когато бях сама и не ми вадеха душата с трудни въпроси, започнах да усещам тялото си. Болеше. Всеки път, когато си помръднех гърба и изпитвах болка. Една част беше тъпата болка от синините, но имаше и две места, където бяха острите ухапвания от гадините, и които бяха кървели. Опитах се да си спомня как съм могла да си нарежа гърба. Стъклата от прозореца, през който трупа ни беше изблъскал заднишком, трябваше да са те.
Лицето ме болеше от челюстта до челото. Спомних си, че трупът ме беше ударил с опакото на ръката. Щеше да е едва ли не обикновено, ако почти не ме беше пратил в безсъзнание. Иска ми се поне веднъж да срещна вид ходещ труп, който не е по-силен от обикновен човек.
Повдигнах широкото деколте на болничната ми нощница и открих малки кръгли лепенки прикрепени към гърдите ми. Погледнах към монитора отстрани на леглото, който показваше пулса ми, и който отчиташе с убедителен звук, че сърцето ми още биеше. Внезапно си спомних момента, в който сърцето ми беше спряло, когато господарят беше пожелал да спре. Изведнъж ми стана студено и не беше от работещият усърдно климатик. Бях почти на ръба на смъртта вчера… днес— Не знаех кой ден беше. Само слънчевата светлина, напираща срещу спуснатите щори, ми показваше, че е ден, а не нощ.
Имах червени петна по кожата на горната част на тялото си като лоши слънчеви изгаряния. Внимателно докоснах едното. Болеше. Как, по дяволите, съм си докарала изгаряния— Повдигнах още нощницата си, докато не стана като палатка, и можех да виждам по-надолу линията на тялото си, поне до средата на бедрата, където завивките натежаваха и скриваха гледката. Имаше превръзка точно под гръдния ми кош. Спомних си как устата на съществото се отваря над кожата ми, докато ме подкрепяше, внимателно. Момента когато впи зъби … Изтласках спомена. По-късно, много по-късно. Проверих лявото си рамо, но следите от ухапването вече бяха хванали коричка.
Хванали коричка. Колко време съм била в безсъзнание?
Някакъв мъж влезе в стаята. Изглеждаше ми познат, но знаех, че не го познавам. Беше висок, с руса коса и очила в сребърни рамки.
— Аз съм д-р Кънингам и много се радвам да ви видя будна.
— Аз също — отговорих му.
Той се усмихна и започна да ме проверява. Използва фенерче, накара ме да следвам с поглед светлината, пръста му и продължи да се взира в очите ми толкова дълго, че започнах да се притеснявам.
— Имам ли сътресение?
— Не — отвърна ми. — Защо— Главата ли ви боли?
— Малко, но мисля, че е от кандилницата с градинския чай.
Той изглеждаше засрамен.
— Съжалявам за това, г-це Блейк, но тя мислеше, че всичко това е много важно и честно казано въобще не знам защо за малко не умряхте, или защо не продължихте да умирате, оставих я да прави каквото намери за добре.
— Мислех, че сърцето ми е спряло — отвърнах.
Той пъхна сТедоскопа в ушите си и го допря към гърдите ми.
— Технически, да. — Замълча, слушайки сърцето ми. Поиска да вдишам дълбоко няколко пъти, после нанесе някакви бележки в картона, който се намираше накрая на леглото ми. — Да, сърцето ви спря, но не знам защо. Нито едно от нараняванията ви не беше толкова сериозно, или всъщност, от този вид наранявания. — Той поклати глава и се върна, за да застане до мен.
— Как съм получила изгарянията на гърдите си?
— Използвахме дефибрилатор, за да стартираме сърцето ви. Той може да нанесе леки изгаряния.
— От колко време съм тук?
— Два дни. Това е третият ви ден при нас.
Поех дълбоко дъх и се опитах да не се паникьосвам. Загубила съм два дни.
— Имало ли е нови убийства?
Усмивката увехна на лицето му, като остави очите му по-сериозни, отколкото бяха преди това.
— Имате предвид убийствата с осакатяване?
Кимнах.
— Не, няма нови тела.
Изпуснах дъха си.
— Добре.
Той се смръщи.
— Безе повече въпроси относно здравето ви— Само за убийствата?
— Вие казахте, че не знаете защо почти съм умряла, или защо не съм продължила да умирам. Предполагам, че Леонора Евънс ме е спасила.
Той изглежда се чувстваше още по-неудобно.
— Знам само, че веднага щом— разрешихме да положи ръцете си върху вас, кръвното ви започна пак да се покачва, а пулсът ви се стабилизира. — Той поклати глава. — Просто не знам какво се случи и ако знаехте колко е трудно за един доктор, който и да било доктор, да признае невежеството си, щяхте да оцените по-добре това, че го казвам.
Усмихнах се.
— Всъщност, била съм в болница и преди. Оценявам това, че ми казвате истината и не се опитвате да си приписвате заслуги за чудодейното ми възстановяване.
— „Чудодейно” е подходяща дума за това. — Той докосна един тънък белег от нож на дясната ми предмишница. — Имате добра колекция от бойни белези, г-це Блейк. Предполагам, че сте видели доста болници.
— Да — отвърнах.
Той поклати глава.
— На колко сте, двадесет и две, двадесет и три?
— Двадесет и шест — казах аз.
