— Изглеждате по-млада.
— Защото съм нисичка.
— Не — каза той — не е заради това. Но все пак да имате тези белези на двадесет и шест не е добър знак, г-це Блейк. Изкарах специализацията си в много лоша част на много голям град. Имахме много членове на банди. Ако доживееха до двадесет и шест, телата им изглеждаха като вашето. Белези от нож… — той се наведе над леглото и повдигна ръкава на нощницата ми, достатъчно, за да докосне излекуваната ми рана от куршум на предмишницата ми — … белези от куршуми. Дори имахме превръщаческа банда, така че съм виждал и белези от нокти и ухапвания.
— Трябва да сте били в Ню Йорк — казах аз.
Той примигна.
— Откъде знаете?
— Незаконно е да се предава ликантропията на непълнолетни, дори с тяхно съгласие, така че на водачите им беше наложено смъртно наказание. Изпратиха специални части, заедно с полицията в Ню Йорк, за да ги убият.
Той кимна.
— Напуснах града точно преди това. Лекувал съм доста от тези деца. — Погледът му се беше отнесъл в спомените. — Две от тях се превърнаха по време на лечението. Не можеха повече да ги оставят в болницата след това. Ако си от техния вид, ще те оставят да умреш.
— Повечето от тях най-вероятно са оцелели така или иначе, д-р Кънингам. Ако първоначалната рана не ги убие незабавно, най-вероятно няма да умрат.
— Опитвате се да ме успокоите ли? — попита той.
— Може би.
Той погледна надолу към мен.
— Тогава ще ви кажа това, което казах и на тях. Напуснете. Напусете тази работа или няма да доживеете до четиридесет.
— Всъщност, се чудех дали ще доживея до тридесет — казах.
— Това шега ли е?
— Така мисля.
— Знаете ли старата поговорка — добре че е майтапа, за да си кажем истината?
— Не мога да кажа, че съм я чувала.
— Само се чуйте, г-це Блейк. Вземете го присърце и си намерете да правите нещо по-безопасно.
— Ако бях ченге, нямаше да го казвате.
— Никога не съм лекувал полицай, който да е имал толкова много белези. Най-близкото подобно нещо беше морски пехотинец.
— Казахте ли му да напусне работа?
— Войната беше свършила, г-це Блейк. Обикновената военна работа не е толкова опасна.
Той ме погледна напълно сериозно. Отвърнах на погледа му с нищо неизразяваща физиономия, не му издавах каквото и да било. Той въздъхна.
— Вие ще направите това, което искате и не ми влиза в работата така или иначе. — Обърна се и се запъти към вратата. Извиках го.
— Наистина оценявам загрижеността ви, докторе. Честно.
Той кимна, с двете ръце беше хванал сТедоскопа като кърпа.
— Оценявате загрижеността, но няма да послушате съвета ми.
— Всъщност, ако оживея след този случай, възнамерявам да си дам малко отпуска. Не е заради бройката на нараняванията, докторе. Ерозията на нравствените принципи е това, което започва да ме притеснява.
Той подръпна сТедоскопа.
— Да не ми казвате, че ако си мисля, че вие изглеждате зле, трябва да видя другия?
Втренчих се надолу, донякъде го разбирах напълно.
— Екзекутирам хора, д-р Кънингам. Няма тела, които да гледате.
— Да нямате предвид, че екзекутирате вампири? — попита ме.
— Едно време точно това щях да имам предвид.
За още един дълъг момент се гледахме един друг, после той каза:
— Казвате, че убивате хора?
— Не, казвам, че няма толкова голяма разлика между вампири и хора, както преди си казвах.
— Морална дилема.
— Да — отвърнах.
— Не ви завиждам за проблема, г-це Блейк, но се опитайте да стоите извън огневата линия, докато не намерите отговора му.
— Винаги се опитвам и успявам да стоя извън огневата линия, докторе.
— Опитвайте по-силно — каза ми той и излезе.
Едуард влезе преди вратата да се беше затворила. Той носеше една от онези ризи с къс ръкав с малки джобчета отпред. Ако беше светлокафява, щях да кажа, че изглеждаше облечен за сафари, но ризата беше черна. Черни бяха и наскоро изгладените му дънки, коланът, който опасваше тесният му кръст, чак до боядисаната в черно катарама на колана, така че да не свети в тъмното и да го издаде. Катарамата на колана пасваше на презраменния кобур и пистолета, който очертаваше гръдта му. Виждаше се ивица бяла тениска през деколТедо на ризата, но като изключим това си беше еднообразна чернота. Това караше косата и очите му да изглеждат дори по-бледи. За първи път откакто бях пристигнала, го виждах навън без каубойската шапка.
— Ако си облечен за моето погребение, е твърде небрежно. Ако това е просто обикновеното ти облекло, тогава сигурно плашиш туристите.
— Жива си. Добре — каза той.
Погледнах го.
— Много смешно.
— Не се шегувах.
Погледнахме се един друг.
— Защо си толкова сериозен, Едуард— Попитах лекаря и той каза, че е нямало други убийства.
Той поклати глава и застана до долната част на леглото, близо до импровизирания олтар. Гледах надолу към него по дължината на леглото и беше неудобно. Намерих бутоните за управление с дясната си ръка и повдигнах бавно горната част на леглото. Била съм в достатъчно болнични легла, за да знам кое къде беше.
— Не, нямаше други убийства — каза той.
