— Тогава за какво е мрачната физиономия? — Обръщах внимание на тялото си, докато леглото се повдигаше, чакайки да заболи. Изпитвах болка навсякъде, както би се чувствал всеки след като е бил ударен в стената. Гърдите ме боляха и не беше само заради изгарянията. Спрях, когато можех да стоя достатъчно изправена, за да мога да го виждам, без да се напрягам.
Той се усмихна леко.
— Почти умря и питаш какво не е наред?
Повдигнах вежди към него.
— Не знаех, че ти пука.
— Повече, отколкото би трябвало.
Не знаех какво да отвърна на това, но опитах.
— Това означава ли, че няма да ме убиеш просто за спорта?
Той примигна и емоцията си беше отишла. Едуард стоеше втренчен в мен, обичайната му развеселена пустота се изписа на лицето му.
— Знаеш, че убивам само за пари.
— Глупости — казах аз. — Виждала съм те да убиваш хора и когато не си получил заплата.
— Само когато съм с теб.
Опитах се да го играя тежкарски и мъжкарски. Не се хващаше на нито едното. След това опитах с честност.
— Изглеждаш изморен, Едуард.
Той кимна.
— Изморен съм.
— Ако е нямало повече убийства, защо изглеждаш толкова капнал от умора?
— Бернардо излезе от болницата едва вчера.
Повдигнах вежди.
— Колко зле беше ранен?
— Счупена ръка, сътресение. Ще оздравее.
— Добре — казах аз.
Все още имаше полъх на странност, повече от нормалната чудатост на Едуард, сякаш имаше какво още да се каже, а той не искаше да го каже.
— Изплюй камъчето, Едуард.
— Какво имаш предвид?
— Кажи ми какво те тревожи.
— Опитах да се видя с Ники Бако без теб или Бернардо.
— Бернардо ти е казал за срещата? — Попитах аз.
— Не, твоят приятел, детектива Рамирес ми каза.
Това ме изненада.
— Последният път, когато говорих с него, той един вид настояваше да дойде с мен и да се срещне с Бако.
— Той все още искаше да дойде, но Бако не пожела да се види с никой от нас. Той настоя, че ти или Бернардо, или поне ти, трябва да сте там.
— Не си разтревожен, само защото Ники не е искал да си играе с теб. — казах аз. — Просто ми кажи.
— Наистина ли се нуждаеш от Бако, Анита?
— Защо?
— Просто отговори на въпроса. — Познавах Едуард достатъчно добре, за да знам, че наистина го има предвид. Отговарям на въпроса му или той нямаше да отговори на моите.
— Да, имам нужда от него. Той е некромант, Едуард и каквото и да е това нещо то също е вид некромантия.
— Но ти си по-добър некромант от него, по-силен.
— Може би, но не знам много за ритуалната некромантия. Това, което правя, всъщност е по близко до вуду, отколкото традиционна некромантия.
Той се усмихна слабо, клатейки главата си.
— И какво точно е традиционна некромантия, и откъде си толкова сигурна, че Бако я практикува?
— Ако той беше съживител, щях да съм чувала за него. Няма много от нас. Така, че той не вдига зомбита. Но ти и всички други в метафизическата общност в околностите на Санта Фе, казвате че Бако си има работа със смъртта.
— Познавам само репутацията му, Анита. Никога не съм го виждал да прави разни глупости.
— Хубаво, но аз съм го срещала. Той не прави вудун, вуду. Виждала съм достатъчно, за да познавам символичните знаци и усещането му. Така, че ако не е повдигач на зомбита или вудун жрец и хората все пак го наричат некромант, тогава трябва да прави ритуална некромантия.
— Което е? — Попита Едуард.
— Съдейки по това, което зная, е вдигане на духовете на мъртвия за някакви гадателни цели или за отговори на въпроси.
Едуард поклати глава.
— Каквото и да прави Бако, трябва да е по-лошо от това да вдига няколко призрака. Хората са уплашени от него.
— Хубаво, че го спомена преди да се срещна с него за първи път — казах аз.
Той пое дълбоко дъх, с ръце на бедрата без да ме гледа.
— Бях немарлив.
Погледнах го.
— Ти си много неща, Едуард. Немарлив не е едно от тях.
Той кимна и погледна нагоре към мен.
— Какво ще кажеш за съревноваващ?
Намръщих му се, но казах:
— Бих казала съревноваващ. Но това какво общо има с Бако?
— Знаех, че бара му е свърталището на местните върколаци.
Зяпнах го, просто го зяпнах. Когато си затворих устата, казах:
— Ти, съревноваващо лайно. Остави Бернардо и мен да влезем неподготвени. Можеше да ни коства живота.
— Няма даже да попиташ защо те оставих да влезеш на сляпо? — Попита той.
— Нека отгатна на наслуки. Искал си да видиш как бих се справя хладнокръвно, може би как Бернардо би се справил или може би и двамата.
Той кимна.
— Мамка му, Едуард. Това не е игра.
— Знам това.
— Не, не знаеш. Криеш неща от мен от момента, в който слязох от самолета. Продължаваш да тестваш самообладанието ми, за да видиш дали е по-добро от твоето. Това е толкова тийнейджърско, толкова… — напрегнах се да намеря правилната дума — … типична мъжкарска работа.
— Съжалявам — каза той, и гласът му беше мек.
Извинениеето ме спря, пресушавайки малко от основателното възмущение.
— Никога не съм те чувала да се извиняваш за каквото и да е, Едуард, на никого.
— Мина много време, откакто съм казал на някого, че съжалявам.
— Това означавали, че игричките свършиха и ще спреш да се опитваш да видиш кой е по-големият, по-лошият човек?
Той кимна.
— Това означава.
Лежах и гледах в него.
