— Дали е от това, че си с Дона или нещо друго започва да те открива към света?
— Какво искаш да кажеш?
— Ако не спреш с всичките тези сантиментални глупости, ще започна да си мисля, че си обикновен смъртен като останалите от нас.
Той се усмихна.
— Говорейки за безсмъртни — каза той.
— Не говорехме за тях — рекох аз.
— Сменям темата — отговори той.
— Добре.
— Ако това чудовище наистина е ацтекски торбалан, тогава е дяволско съвпадение, че господарят на града, който по случайност е ацтек, не знае нищо по въпроса.
— Говорихме с нея, Едуард.
— Мислиш ли, че вампир, дори и вампир повелител, може да направи всичките неща, които видяхме?
Помислих върху това, но накрая казах:
— Не и само от вампирски сили, не, но ако е била някакъв вид ацтекска чародейка приживе, може и да е запазила силите си след смъртта. Просто не знам толкова много за ацтекската магия. Не се среща под път и над път. Тя е различна от всички вампири, които съм срещала някога. Може да означава, че е била чародейка приживе.
— Мисля, че трябва да я видиш отново.
— И какво— Да я попитам дали е замесена в убийствата и осакатяванията на около двайсет човека?
Той се ухили.
— Нещо такова.
Кимнах.
— Добре. Когато изляза от болницата, посещението на вампирската централа оглавява списъка ми.
Лицето му стана много безизразно.
— Какво има, Едуард?
— Наистина ли се нуждаеш от Бако? — Попита той.
— Усетих това нещо първата нощ, когато пристигнах или първия ден. То също ме усети и се предпази. Не бях го усещала толкова силно от тогава, а бях минала с кола покрай мястото, където го бях усетила. Бако също може да го усети и се бои от него. Така че да, искам да говоря с него.
— Не мислиш, че той стои зад това?
— Усещала съм силата на това нещо. Бако е силен, но не е толкова силен. Каквото и да е това нещо, не е човек.
Той кимна.
— Добре. — Каза го сякаш е взел решение. — Бако казва, че трябва да се срещнеш с него преди десет тази сутрин или да не си правиш труда да ходиш.
Претърсих стаята, докато не намерих часовникът на стената. Беше осем.
— Мамка му — казах аз.
— Лекарят казва, че трябва да си тук поне за още двайсет и четири часа. Леонора Евънс казва, че ако чудовището се опита да те убие отново, няма да оцелееш.
— Имаш си свое становище. — казах аз.
— За малко да не ти кажа.
Започвах да се ядосвам.
— Нямам нужда да ме предпазваш, Едуард. Мислех си, че точно ти от всички хора, знаеш това.
— Сигурна ли си, че си в състояние да го направиш?
Почти казах „да”, но бях твърде уморена. Бях изтощена до кости и това нямаше нищо общо с недостига на сън. Болеше ме и беше отвъд натъртванията и разрезите, които можех да почувствам.
— Не — казах аз.
Той примигна.
— Трябва да се чувстваш като развалина, за да си го признаеш.
— Чувствала съм се и по-добре, но нещо плаши Бако. Ако той казва да се срещнем преди десет сутринта, значи ще се срещнем преди десет. Може би голямото лошо нещо ще дойде да го вземе днес в единайсет. Не можем да пропуснем това, нали?
— Донесъл съм ти сак с чисти дрехи за теб навън в коридора. Отрязаха презраменния ти кобур в спешното, както и гръбната ножница.
— По дяволите — казах аз, — тази ножница беше по поръчка.
Той сви рамене.
— Можеш да си поръчаш нова.
Той тръгна към вратата, излезе за момент, след това се върна с един малък сак. Заобиколи леглото, за да застане от страната където беше столът на Леонора. От другата страна на леглото беше по-претъпкано с удобства за посетители.
Той отвори сака и започна да вади дрехите. Разкопчаната му черна риза не пасваше идеално гладко около торса му. Поставяше дрехите в спретната купчина — черни дънки, черна тениска, черни чорапи, дори бельото и сутиена съвпадаха.
— Каква е тази схема с погребалния цвят?
— Тъмно синята ти тениска и дънките бяха изхвърлени. Всичко, което ти беше останало беше черно, червено и лилаво за блузи. Днес ни трябва нещо тъмно, което да ти придава авториТед.
— Тогава защо ти си в черно? — Наблюдавах начина, по който ризата се усукваше, когато се мърдаше. Не беше пистолет. Не мисля, че бяха и ножове. Какво имаше под ризата?
— Ако си с бяло кръвта ще изпъква.
— Какво има под ризата ти, Едуард?
Той се усмихна и разкопча копчетата в средата. Имаше нещо, което приличаше на модифициран кобур за предната част на панталона, който беше обвързан към горната част на тялото. Но не беше пистолет. Бяха метални парчета, твърде големи, за да са амуниции и до колкото можех да видя твърде странно заформени в краищата. Изглеждаха като тънички метални стрели…
— Това да не са някакъв вид ножове?
Той кимна.
— Бернардо каза, че както ти си извадила око на едното и не му е харесало, същият ефект ще се постигне и с летящи ножове.
— Избождах очи на два пъти и всеки път изглежда болеше и ги дезориентираше. Честно казано не мислех, че Бернардо е забелязал какво правех.
Той се усмихна и започна да закопчава ризата си.
— Не бива да го подценяваш.
— Наистина ли можеш да уцелиш око като хвърлиш едно от тези неща?
Той извади един от малкия си кобур и го хвърли в стената с един лек замах на ръката си. Той прониза една от тънките шарки на тапета от другата страна на стаята.
