— Не бих могла да уцеля каквото и да било с тия неща?
Издърпа го от стената, прибра го в кобура на гърдите си и тръгна обратно към мен.
— Можеш дори да получиш своя собствена огнехвъргачка, ако искаш.
— Леле, а даже не е Коледа.
Той се усмихна.
— Не е за Коледа, повече за Великден.
Намръщих му се.
— Не схващам връзката с Великден.
— Ти се върна от мъртвите или никой не ти е казал?
Поклатих глава.
— Какво да ми кажат?
— Сърцето ти спря три пъти. Рамирес продължил да ти прави сърдечен масаж, докато докторите не пристигнали при вас. Но те те загубили два пъти. Изплъзваше се за трети път, когато Леонора Евънс ги убеди да— позволят да опита и те спаси с онази добра старовременна религия.
Сърцето ми изведнъж започна да бие по-трудно и можех да се закълна, че вътре в ребрата ми болеше с всеки един удар.
— Да ме уплашиш ли се опитваш?
— Не, само обяснявам връзката с Великден. Знаеш, Христос се е вдигнал от мъртвите.
— Схванах, схванах. — Внезапно се почувствах уплашена и ядосана. Рядко съм само едното, без да съм и другото.
— Ако все пак вярваш в това, бих запалил свещичка или две — каза той.
— Ще си помисля — казах аз и гласът ми звучеше отбранително, дори на мен.
Той пак се усмихваше и аз започвах да не вярвам на усмивката му почти толкова, колкото и на останалата част от него.
— Или може би трябва да поговориш с Леонора и да я попиташ кого е помолила за помощ, за да те върне обратно. Може би не се нуждаеш от запалена свещ. Може би трябва да заколиш няколко пилета.
— Уиканите не убиват, за да пробудят сила.
Той сви рамене.
— Извинявай, в училището за убийци не преподават сравнителна религия или метафизика.
— Изплаши ме, напомни ми колко съм ранена, а сега ме будалкаш и ме дразниш. Искаш ли да стана от това легло и да се срещна с Бако или не?
Лицето му беше напълно сериозно, последните следи от хумор се оттичаше както лед, който се топи в гореща чиния.
— Искам да направиш това, от което се нуждаеш ти, Анита. Мислех си, че искам да спипам този кучи син на всяка цена. — Той докосна дясната ми ръка там, където лежеше на чаршафа. Не я подържа, само я докосна, след това се отдръпна. — Сгреших. Има цена, която не бих платил.
Преди да можех да помисля какво можех да кажа, той се обърна и излезе. Не бях сигурна кое ме объркваше повече — случаят или новият и по-емоционален Едуард. Мярнах колко е часът. Мамка му. Имах час и четирдесет минути да се облека, да се отпиша от болницата въпреки нарежданията на доктора и да подкараме към Лос Дуендос. Обзалагах се, че споренето с доктор Кънингам ще отнеме повече от другите две неща.
Натиснах бутона, за да вдигна бавно леглото. Колкото по-седнала заставах, толкова повече болеше. Гърдите ме боляха, все едно мускулите над ребрата са били претоварени. Порезните рани по гърба ми не харесваха сядането и вероятно още по-малко щяха да харесат ходенето. Имаше осезаемо опъване на кожата, като връзки за обувки, стегнати прекалено здраво, което означаваше че имам шевове по гърба. Те щяха да представляват допълнителен проблем, когато бих се опитала да се раздвижа. Нищо не се усеща така, както шевовете. Чудех се колко ли са на гърба ми. Усещах ги като много.
Когато успях да седна, изчаках няколко секунди, изслушвайки оплакванията на тялото си. Обикновено не получавам толкова много наранявания преди края на случая. Дори не бях срещнала голямото лошо нещо лице в лице все още. А то почти ме беше убило от голяма, безопасно изглеждаща дистанция.
Позволих си да помисля върху това за няколко секунди. Почти бях умряла. Изглежда трябваше да си взема няколко дни почивка, преди да трябва пак да изпълзя в окопите. Но както казват, престъпленията и приливите не чакат нито една жена, или нещо такова. Ще призная, че обмислих идеята просто да остана ниско, да оставя някой друг да бъде герой за разнообразие. Но в момента, в който се замислих сериозно, си спомних за родилното и онези оплискани с кръв кошчета. Не можех просто да си лежа тук и да си мисля че другите биха се преборили и без мен. Просто не можех да го направя.
Бях смъкнала болничната роба почти до лактите си, когато осъзнах, че не можех просто да дръпна сензорите, които ме свързваха с монитора на сърдечна дейност. Ако просто ги отскубнех, на болничния персонал напрежението щеше да му дойде малко в повече.
Примирих се и натиснах бутона за повикване на сестрата. Трябваше да бъда изключена от всички системи и машини.
Сестрата дойде почти веднага, което или означаваше или че болницата имаше повече дежурни сестри, отколкото болшинството от днешните болници биха поддържали, или че бях наистина зле наранена и ми наблюдаваха с повишено внимание. Надявах се, че имаха излишък от сестри, но не залагах на това.
Сестрата беше по-ниска от мен, много дребничка, с руса, някак си подскачаща коса, подстригана късо. Професионалната й усмивка увехна, когато ме видя седнала и очевидно събличаща робата.
— Какво правите, госпожице Блейк?
— Обличам се — отговорих.
Тя поклати глава.
— Не мисля така.
