— Виж, предпочитам да ми помогнеш да изкарам тръбичките и жиците от себе си, но те изчезват, защото се изписвам сама.
— Ще повикам доктор Кънингам — тя се обърна и излезе.
— Направи го — казах на празната стая. Стиснах със смъртна хватка тънките жички, свързани със залепените сензори и дръпнах. Почувствах се така сякаш отскубнах и кожата си заедно с тях, почувствах остра, жестока болка, сякаш кожата ми беше болезнено наранена. Високочестотният писък на машината позволи на всички да разберат, че сърцето ми вече не правеше туп-туп на другия край на жиците. Звукът ми напомни неприятно за пожарната аларма, макар че беше далеч по-малко противен.
Вендузите бяха оставили големи кръгли петна върху кожата ми, но ги усещах като петорно по-големи. Фактът, че болката от петната беше достатъчна, че да заглуши всички останали болки стига, за да ви покаже колко болезнена усещах кожата си.
Доктор Кънингам влезе през вратата, докато още се мъчех над лепенката, която свързваше ръката ми към венозните системи. Първо изключи пищящия монитор.
— Какво си мислиш, че правиш? — попита.
— Обличам се.
— Как ли пък не.
Погледнах нагоре към ядосаното му лице, но нямах достатъчно гняв, за да споря с него. Бях твърде уморена и наранена, за да хабя енергия за нещо по различно от опитите да се надигна и измъкна от това легло.
— Трябва да вървя, докторе — продължавах да чопля лепенката, но не напредвах особено. Трябваше ми нож. — Къде са ми оръжията?
Той игнорира моя въпрос и зададе друг:
— Къде би трябвало да отидеш чак толкова неотложно, че да трябва да излезеш от това легло?
— Трябва да се върна към работата си.
— Полицията може да се справи с нещата за няколко дни, госпожице Блейк.
— Има хора, които не биха говорили с полицията, но биха говорили с мен — бях успяла да отлепя ръба на лепенката.
— Тогава приятелите ти в коридора биха могли да говорят с тях. — Доктор Кънингам получаваше няколко червени точки, заради това, че беше осъзнал, че Едуард и компанията му бяха хора, с които хората, отбягващи полицията биха разговаряли.
— Точно този човек не би говорил с никого другиго освен с мен. — Най-накрая спрях да се боря с лепенката. — Може ли да махнете това от мен, моля?
Той си пое дъх, за да започне да спори, мисля, но после каза:
— Ще ти помогна с изписването, ако ми позволиш да ти покажа нещо преди това.
Вероятно изглеждах толкова подозрителна, колкото се чувствах, но кимнах.
— Ще се върна веднага — каза той и напусна стаята. Сякаш всички правеха това днес. Той излезе за достатъчно дълго време, че Едуард влезе да провери какво ме задържаше. Повдигнах залепената си ръка и той измъкна нож със сгъваемо острие от джоба си. Ножът мина през лепенката като през хартия. Едуард винаги се е грижил добре за инструментите си.
Все още ми оставаше да обеля лепенката от кожата и да измъкна самата игла на системата от ръката си, не трябваше да забравям това.
— Ако искаш да стане по-бързо, аз ще го направя — предложи Едуард.
Кимнах и той откъсна лепенката от ръката ми заедно с иглата.
— Ау!
Той се засмя.
— Пъзла.
— Социопат.
Доктор Кънингам влезе, носейки в ръка голямо ръчно огледало. Очите му потрепнаха върху Едуард и вече свободната ми ръка. Не беше приятелски поглед.
— Бихте ли отстъпили за момент, господин Форестър?
— Вие сте лекарят — отговори Едуард, отстъпвайки към долната част на леглото.
— Добре е, да го запомните — отговори доктор Кънингам. Той задържа огледалото пред лицето ми.
Изглеждах стресната, очите ми бяха прекалено разширени и толкова тъмни, че изглеждаха черни. По природа съм бледа, но сега кожата ми изглеждаше призрачно бяла, безплътна като гъвкава слонова кост. Или заради това очите ми изглеждаха по-тъмни от нормално, или може би това беше следствие от натъртването.
Усещах че лицето ме болеше и дори знаех от какво. Да те ударят достатъчно силно, че да се забиеш в стената, би трябвало да остави следи.
Синината минаваше нагоре по ръба на бузата ми, точно до под окото и продължаваше надолу до линията на челюстта ми, до долната част на ухото. Кожата ми изглеждаше като дъга от пурпурно-черно, с голямо червено петно в средата и тук-таме по-тъмно червени петна. Това беше едно от онези наистина тежки натъртвания, при които няма кой знае какъв белег първия ден, но затова пък преминава през всички цветове, веднъж след като си проличи. Тепърва ме очакваха разни отсенки на зелено, жълто и кафяво. Ако не вратът ми, то поне челюстта ми щеше да е счупена, ако не носех трите вампирски белега.
Имаше моменти, в които щях да дам почти всичко, за да се отърва от белезите, но сега, докато се взирах в синината, знаейки че се лекувам по-бързо от нормален човек, а тя все още изглеждаше толкова зле, не беше един от тях. Бях благодарна, че съм жива.
Казах наум къса молитва, докато се взирах в лицето си: „Благодаря ти, Мили Боже, че не съм мъртва”. На глас произнесох:
— Гадно — и върнах огледалото на доктора.
Той се намръщи, очевидно това не беше реакцията, която очакваше.
— Имаш повече от четирдесет шева на гърба си.
Очите ми се разшириха преди да успея да ги спра.
