— Божее, това е рекорд, дори и за мен.
— Това не е шега, госпожице Блейк.
— Може поне да е смешно, докторе.
— Ако започнеш да се движиш наоколо, ще разкъсаш шевовете и раната ще се отвори. Точно сега, ако си внимателна, белег няма да има, но ако започнеш да се движиш, ще бъде ужасен.
Въздъхнах.
— Ще си има достатъчно компания, докторе.
Той стоеше, поклащайки бавно глава, лицето му беше застинало в твърда гримаса.
— Нищо, което мога да кажа, няма да те накара да спреш, нали?
— Не — отговорих.
— Ти си глупачка.
— Ако остана тук, докато се излекувам, как ще трябва да се оправдая пред съвестта си, докато се взирам в следващата купчина тела.
— Не можете да спасите света, госпожице Блейк.
— Не съм толкова амбициозна — казах — Просто се опитвам да спася няколко живота.
— И наистина вярвате, че само вие можете да решите този случай?
— Не, но знам, че съм единствената, с която … този човек ще говори. — Почти казах Ники Бако, но не ми се искаше доктор Кънингам да се обади в полицията и да им каже къде отивахме. Не, че би го направил, но покрито мляко, котките не го лочат.
— Казах ти, че ще те изпиша, ако погледнеш нараняванията си. Аз държа на думата си.
— Наистина оценявам това, доктор Кънингам. Благодаря ви.
— Не ми благодарете, госпожице Блейк. Не ми благодарете. — той тръгна към вратата, отбягвайки и импровизирания олтар, и Едуард, сякаш и двете неща го караха да се чувства неудобно. На вратата се обърна. — Ще изпратя една от сестрите, за да ти помогне да се облечеш, защото наистина ще ти трябва помощ. — Той излезе преди да успея да му кажа „Благодаря” отново. Вероятно и така ставаше.
Едуард остана, докато сестрата пристигна. Беше друга сестра, светло кестенява. И това ако не беше оксиморон. Погледът й се задържа върху посиненото ми лице по-дълго, отколкото беше учтиво, а когато ми помогна да се измъкна от робата, леко изсъска при вида на гърба ми. Беше непрофесионално и някак си непривично за сестра. Те обикновено са толкова безизразно усмихнати, че чак те карат да ти се догади, когато си наранен или те боли. Бяха готови на всичко, за да прикрият, че това, което ти е било причинено, ги е притеснило.
— В никакъв случай няма да можеш да сложиш сутиен върху шевовете на гърба си — каза тя.
Въздъхнах. Мразех да излизам без сутиен. Винаги ме караше да се чувствам гола, без значение с какво друго бях облечена.
— Нека просто сложим блузата.
Тя я задържа и ми помогна да плъзна главата си през нея. Повдигането на ръцете ми нагоре, за да ги промуша през ръкавите, направи болката в гърба ми остра и осезаема, сякаш кожата би се откъснала, ако се размърдах прекалено бързо. Зачудих се дали щях да избера точно тази аналогия, ако доктор Кънингам не ме беше предупредил, че шевовете можеха да се разкъсат. Бих свила рамене, ако не бях сигурна, че щеше да боли.
— Обикновено работя в детското отделение — каза сестрата, докато ми помагаше да наместя блузата, закопчавайки първите две копчета.
Повдигнах глава към нея, несигурна какво да кажа. Но нямаше нужда да се тревожа. Тя знаеше точно какво да каже.
— Повикаха ме след като си унищожила чудовището. За … почистването. — помогна ми да седна на ръба на леглото. Останах там няколко секунди, с крака, люлеещи се във въздуха, позволявайки на тялото си да се приспособи към факта, че се обличахме, че щяхме да станем … само след секунда.
— Съжалявам, че е трябвало да го видиш — казах, защото трябваше да кажа нещо, не ми беше приятна и думата „унищожила”, която беше употребила. Караше го да звучи твърде героично, а аз го бях почувствала отчаяно. Отчаянието беше истинската майка на изобретателността, поне за мен.
Опита се да ми помогне да обуя черните си гащички, но аз ги взех от ръцете й. Ако не можех да облека сама собственото си бельо, значи имах сериозни неприятности. А и ако наистина бях толкова наранена, трябваше да го знам. Щеше да поокастри нуждата ми да бъда героична.
Започнах просто да се навеждам от кръста, но това не се оказа чак толкова лесно. Навеждах се по малко, но не бях дори близо до достатъчно ниско.
— Позволи ми да ги поставя до някъде, за да не се налага да се навеждаш до долу — каза сестрата.
Най-накрая й позволих, но дори и частичното им издърпване нагоре, накара гърба ми да стане много болезнен. Когато ги обух, се облегнах на леглото и дори не се опитах да споря, когато тя се наведе, за да ми обуе чорапите. Не се и опита да изтъкне, че бях твърде наранена, за да ме изпишат. Беше прекалено очевидно, за да се изтъква.
— Работех с Вики от две години. Това беше първата работа на Мег. — Очите й бяха сухи, разширени и аз забелязах тъмните кръгове под тях, като морави петна, сякаш не беше спала много последните три дни.
