Спомних си тялото, което беше блокирало врата на детското и сестрата, която беше хвърлена през стъклото. Вики и Мег, макар че вероятно никога нямаше да разбера коя коя е била, не че имаше значение. Те бяха мъртви и не им пукаше, а сестрата, която ми помагаше да се плъзна в черния чифт дънки, изглеждаше твърде крехка, за да я разпитвам. Работата ми беше да слушам и да издавам окуражаващи звуци, когато беше необходимо.
Обух дънките върху задника си без чужда помощ, закопчах ги и дръпнах ципа съвсем сама. Нещата се подобряваха. Бях се опитала да напъхам по навик блузата в панталоните, но това изискваше използването на повече мускули от гърба, отколкото си мислех.
Освен това не загащена, щеше да направи липсата на сутиен по-малко забележима. Бях наистина твърде надарена, за да се движа без него, но благоприличието ми не си заслужаваше болката, не и днес.
— Всеки път като си затворя очите виждам бебетата. — Тя беше клекнала, с една от обувките ми в ръце, когато погледна нагоре. — Продължавам да си мисля, че би трябвало да сънувам приятелките си, но виждам само бебетата, малките им телца и чувам плача им. Всеки път, когато затворя очи ги чувам да пищят. Не бях там, а ги чувам, всяка нощ. — Сълзите най-после се появиха, плъзгайки се беззвучно надолу по лицето й, сякаш тя не осъзнаваше, че плаче. Плъзна обувката върху крака ми и погледна надолу, внимавайки какво прави.
— Говори със съветник, със свещеник или някого на когото вярваш — казах. — Ще се нуждаеш от помощ.
Тя взе другата ми обувка от леглото и погледна нагоре към мен, следите от сълзите изсъхваха по бледите й бузи.
— Чух, че някакъв вид вещица, прави всичките тези трупове, карайки ги да атакуват хора.
— Не вещица — казах. — Съществото, което стои зад всичко това не е човек.
Тя постави обувката на място, намръщвайки се.
— Нещо безсмъртно ли е, като вампир?
Не започнах обичайната си лекция, че вампирите не са безсмъртни, просто са трудни за убиване. Тя нямаше нужда от точно този урок.
— Все още не знам.
Тя завърза обувката ми здраво, но не твърде стегнато, сякаш го правеше редовно. Погледна нагоре към мен с тези странни празни очи, следите от сълзи все още личаха по лицето й.
— Ако не е безсмъртно, убий го.
Лицето и изразяваше тази абсолютна вяра, която обикновено е запазена за малките деца или хората, които не са съвсем наред. В шокираните й очи нямаше въпроси, нямаше съмнение в това бледо лице. Отговорих на тази вяра. Реалността можеше да почака, докато тя не станеше готова за нея. Казах това, което имаше нужда да чуе.
— Ако може да умре, ще го убия.
Казах го, защото тя имаше нужда да го чуе. Казах го, защото след това, което бях видяла да прави, това беше планът. Може би планът беше такъв още от началото. Като познавах Едуард, вероятно си беше точно така. Той казваше „Да решим случая”, когато това което имаше предвид обикновено беше „да ги избием, да ги избием всичките”. Като за план, бях чувала и по-лоши. Като за начин на живот, му липсваше определена романтика. Като за начин да останеш жив, си беше просто перфектно. Не ставаше за начин да запазиш душата си непокътната. Но бях готова да продам част от душата си, за да спра това нещо. И вероятно това беше най-големият ми проблем. Винаги бях готова да заложа душата си, ако това щеше да спре голямото зло нещо. Но изглежда винаги имаше следващо голямо зло, което се задаваше отнякъде. Без значение колко пъти спасявах света и спирах чудовището, винаги имаше следващо чудовище и винаги щеше да има. Производството на чудовища беше неограничено. Аз не бях. Частите от себе си, които използвах, за да убивам чудовищата бяха краен брой и веднъж след като ги свършех, нямаше да има връщане назад. Щях да съм Едуард в пола. Можех да спася света и да загубя себе си.
Но докато стоях втренчена надолу в лицето на тази жена, гледайки тази перфектна вяра да изпълва изгубените й очи, не бях сигурна, че сделката беше добра, но бях сигурна в едно нещо. Не можех да кажа не. Не можех да оставя чудовищата да спечелят, дори и това да означаваше да станех едно от тях. Прости ми, Боже, ако това беше арогантност. Пази ме, Боже, ако не беше. Станах от леглото и тръгнах да търся чудовище.
