Стоях закопчана на предната седалка в хамъра на Едуард, вдървена и внимателна, доволна, че пътуването беше гладко. Бернардо и Олаф седяха на задната седалка, облечени в нечия представа за мода за наемни убийци. Бернардо беше в кожена жилетка. Превръзката му изглеждаше много бяла и странна, дясната му ръка беше под четиридесет и пет градусов ъгъл, бяла презрамка минаваше от ръката до врата му. Дългата му коса беше нагласена в неясен ориенталски стил, един голям, измамно разхлабен възел се придържаше отзад от две, както изглеждаше златни пръчици за хранене. Това държеше страничните части на косата му, но оставяше по-голямата част отзад да се спуска свободно по гърба му. Черни дънки със свободна кройка, с разръфани дупки по коленете и черни ботуши, които не беше сменял откак бях пристигнала. Но коя бях аз, че да се оплаквам— Имах три чифта черни найкове и ги бях донесла и трите с мен.
От едната страна на челото му имаше подутина, както и ожулено, спускащо се като образец на модерна артистична татуировка надолу по лицето му. Дясното му око все още беше подпухнало по края. Но някак успяваше да не изглежда блед или болнав като мен. Всъщност, ако успееш да игнорираш превръзката и натъртванията, той изглеждаше превъзходно. Надявах се и да се чувства така, както изглеждаше, защото аз изглеждах ужасно, а се чувствах още по-зле.
— Кой ти направи косата? — попитах, защото знаех, че само с една ръка, няма как да я е направил сам.
— Олаф — каза и тази една дума звучеше много спокойна и безизразна.
Разширих око и се опулих към Олаф.
Той седеше до Бернардо, зад Едуард, толкова далече от мен, колкото би могъл и все още да се намира в колата. Не ми бе продумал и дума откакакто излязох от болничната стая и четиримата тръгнахме към колата. Това не ме бе притеснило по-рано, защото се бях съсредоточила да не пъшкам тихо под нос, докато вървя.
Да хленчиш, докато вървиш винаги е лош знак. Но сега седях, колкото може най-удобно, поне за момента. И освен това бях в моментно лошо настроение, защото бях изплашена. Чувствах се физически слаба и не бях готова за бой. Психически, моите трудно изградени щитове бяха отново съсипани, пълни с дупки и ако „господарят” се пробваше отново върху мен, бях сериозно загазила.
Ленора Евънс ми беше дала сплетена копринена връв, с малка чантичка с шнурче на нея. Малката чантичка беше на бучки, натъпкана с малки твърди предмети, които усещах като камъни, както и сухи разпадащи се неща, които вероятно бяха билки. Беше ми казала да не отварям чантичката, защото така ще изпусна силата на свобода. Тя беше вещицата, така че правех каквото ми беше казано.
Чантичката беше талисман за защита и щеше да работи и без вярата ми в силата му. Което беше добре, след като не вярвах в много неща, освен кръста ми. Ленора беше изработвала талисмана през трите дни, след като ме беше спасила в спешното отделение. Не беше възнамерявала това да излекува всички дупки в защита ми, но беше всичко, което можеше да ми даде за толкова кратко време. Беше ми почти толкова ядосана, колкото и д-р Къниган, за това че напусках болницата по-рано.
Тя беше взела една от собствените си огърлици и я беше окачила на главата ми. Беше голямо парче полиран полускъпоценен камък. Странен тъмно златист цитрин* за защита и за абсорбиране на зли сили и магически атаки, насочени към мен. Да кажеш, че не съм от вярващите в кристали и в ню ейдж, беше много меко казано, но го взех. Главно, защото тя беше толкова ядосана и искрено разтревожена за мен и за това, че се разхождам в опасния свят с широко отворена аура за лошите типове да я дъвчат. Знаех, че имам дупки по аурата. Можех да ги почувствам, но всичко това беше прекалено фокус-мокус за моя вкус.
Така че се обърнах в седалката, усещайки как шевовете по-гърба ми се разтягат, добавяйки лек прилив на болка към тази, която вече усещах и се вгледах в Олаф. Той зяпаше през прозореца, като че ли имаше нещо очароващо в редовете с малки къщи от тази страна на колата.
— Олаф — казах.
Той така и не помръдна, просто наблюдаваше обикалящата ни природа.
— Олаф! — това си беше почти крясък в малкия уют на колата. Раменете му трепнаха, но това беше всичко. Беше сякаш съм някакво насекомо жужащо около него. Може да замахнеш с ръка към него, но не разговаряш с него.
Това ме вбеси.
— Сега разбирам защо не харесваш жени. Просто трябваше да ми кажеш, че си хомосексуасписък и чувствата ми нямаше да са толкова наранени.
Едуард каза тихо:
— Исусе, Анита.
Олаф се обърна много бавно, почти като на забавен кадър, сякаш всеки мускул на врата му работеше на малки подръпвания.
— Какво — каза — току — що? — всяка дума беше изпълнена с гняв, нагорещена от омраза.
— Справил си се страхотно с косата на Бернардо, направил си го да изглежда много хубавичък. — Не вярвах в точно този стереотип, но се обзалагам, че Олаф вярваше. Освен това можех да се обзаложа, че Олаф е и хомофобик. Много от прекалено мускулестите мъже са.
