Отприщен гроб полностью

– О, прав сте… – Абигейл отпи поредната юнашка глътка вино. – Дайю беше разглезена лигла, но това не означава… случилото се с нея… ужасно беше. Дразнеща беше, вярно, но… аз също бях разстроена. Мадзу не вярваше, че ми е мъчно, но ми беше. Това върна в паметта ми случилото се с мама. Мразя морето – промълви Абигейл. – Не мога дори да гледам „Карибски пирати“.

– Имате ли нещо против да се върнем към случилото се с Дайю? – попита Страйк. – Ще ви разбера, ако не ви се говори за това.

– Може, щом искате – отвърна Абигейл, – само че аз бях във фермата, когато се е случило, тъй че не мога да разправя кой знае колко.

Езикът ѝ вече доста се бе развързал. Страйк подозираше, че не е яла нищо след тренировката, преди да дойде в пъба. Виното вече си казваше думата, при все че бе с яка физика.

– Помните ли момичето, което е завело Дайю на плажа онази сутрин?

– Помня, че беше руса, малко по-голяма от мен, но днес не бих могла да я разпозная. Там приятели нямаше, не се предполагаше да се сближаваш с никого. Наричаха го материално притежание или нещо от сорта. Понякога имаше тенденция хора да се лепват за мен, защото бях дъщеря на Папа Джей, но скоро им ставаше ясно, че това не се брои за нищо. Ако кажех добра дума за някого, Мадзу непременно би му измислила наказание.

– И не знаете къде е Чери Гитинс сега?

– Това е било името ѝ значи? Аз мислех, че се казва Черил. Не, не знам къде е никой от тях.

– Чух, че Чери минала с колата покрай вас и още двама души на излизане от Чапман Фарм – каза Страйк.

– Това пък откъде го научихте? – повече притеснена, отколкото впечатлена попита Абигейл.

– Съдружничката ми е интервюирала Шийла Кенет.

– Да му се не види, нима старата Шийла е жива още? Мислех, че отдавна е покойница. Да, бяхме на ранна смяна с младеж на име Пол и с мъжа на Шийла. Трябваше да нахраним добитъка, да съберем яйцата и да приготвим закуска. Онова момиче Чери и Дайю минаха покрай нас с вана на път да доставят зеленчуци. Дайю ни помаха. Учудихме се, но решихме, че е получила разрешение да излезе. Позволяваха ѝ се много неща, които бяха забранени за другите деца.

– Кога научихте, че се е удавила?

– Някъде по пладне. Мадзу вече бе бясна, защото бе узнала, че Дайю е тръгнала с Чери, а ние бяхме зле загазили, задето сме ги видели, а не сме ги спрели.

– Баща ви разстроен ли беше?

– О, да, помня, че плачеше. Прегръщаше Мадзу.

– Плачеше, значи?

– О, да – кисело потвърди Абигейл. – То се знае, той е в състояние да пуска кранчето, когато си поиска, не познавате друг такъв. Не мисля, че в действителност харесваше много Дайю. Тя не беше негова, а мъжете никога не приемат като свои деца, дето не са техни, нали така? Имаме един в службата… как говори само за доведения си син…

– Чух, че всички сте били наказани, Чери и вие тримата, които сте ги видели да минават с колата.

– Да, наказани бяхме – потвърди Абигейл.

– Шийла все още е много разстроена, задето мъжът ѝ е бил подложен на наказание. Смята, че силно влошеното му здраве се е дължало на това.

– Ами няма как да е помогнало – рязко отвърна Абигейл. – Шийла е разправила на съдружничката ви какво ни се случи, нали?

– Не – отвърна Страйк, преценил, че е по-добре да не лъже.

– Е, след като Шийла не е споделила, и аз няма да го направя – отсече Абигейл. – Тъкмо това искаше да измъкне от мен онзи Пърбрайт. Държеше да узнае всички мръсни подробности. Няма да ровя отново в това, та хората да си ме представят в шибания… Това го забравете.

Абигейл вече леко заваляше думите. Страйк не беше изгубил докрай надежда, че може да узнае факти относно наказанието, но засега обърна на нова страница в бележника си и каза:

– Чух, че Чери прекарвала много време с Дайю.

– Да, Мадзу постоянно я тръсваше на по-големите момичета.

– Присъствахте ли на съдебното дело за смъртта на Дайю?

– Да. Горкият Брайън беше починал вече, но аз и Пол трябваше да даваме свидетелски показания, защото ги бяхме видели да минават с вана. Чух, че Черил забегнала след повикването ни, и не я виня. Мадзу я остави жива толкова дълго само заради съдебното дело. Щом то мина, дните ѝ бяха преброени.

– Това като похват на речта ли го казахте?

– Не, в директен смисъл. Мадзу би я убила. Или щеше да я принуди да се самоубие.

– И как щеше да го направи?

– Ако сте я виждали, бихте разбрали – промърмори Абигейл.

– Баща ви не се ли намеси?

– Бях престанала да общувам и да разговарям с него. Нямаше смисъл. Имаше един случай по време на Откровение…

– Какво е това?

– Да признаваш неща, от които се срамуваш, та да се пречистиш. Едно момиче каза, че мастурбирало, и аз се разсмях. Трябва да съм била на около дванайсет години. Мадзу ме накара да си удрям главата в стената на храма, докато стигнах до ръба на сътресение.

– Какво щеше да стане, ако бяхте отказали?

– Нещо по-лошо – отсече Абигейл. – Винаги беше по-добре да приемеш първата заповед.

Тя погледна Страйк със странно изражение, смесица от предизвикателство и желание да се оправдае.