– Пропофол – повтори тя. – Основна съставка на най-често използваните при анестезия препарати. Но на пазара е позната като диприван87. Използва се при операции. Вкарва се венозно и се пренася с кръвоносната система, стига до черния дроб и тук се включва в детоксикацията и елиминацията. Щом се включи в метаболизма чрез черния дроб...
– Достатъчно, Зейнеб! – вече не можех да следя думите й. – Разбрах. Ако това вещество бъде открито в труповете, ще установим, че преди да бъдат убити, жертвите са били упоени с общи анестетици. Нали така?
– Да, точно така, шефе.
Умората сякаш се беше изтрила от очите й.
– И ако е така, значи, трябва да търсим лекар сред заподозрените...
Без съмнение, и на двамата ни мина през ума едно и също име. Но преди да го спомена открито, реших да смекча думите си и добавих:
– И очевидно – хуманен... Човек, който не харесва убийствата, но все пак е извършил престъплението...
– Прав сте, някой, който е убил, понеже не е имал друг изход... Някой идеалист, който се опитва да привлече вниманието на обществото към справедливите си каузи чрез извършваните от него убийства...
За да съм напълно сигурен, продължих да допълвам профила на заподозрения:
– Освен това е смел, толкова смел, че да убие човек, и толкова умен и хладнокръвен, че да съумее да превърне убийствата в послание.
Зейнеб продължи с анализ и на хората, които са му помагали:
– Същевременно е имал организация или сдружение от хора, които да му помагат в извършването на престъпленията.
Вече можехме да назовем открито името на заподозрения.
– Намък Караман – тихичко изрекох аз. – Искаш да кажеш, че това е Намък Караман, нали така?
Зейнеб леко поклати глава.
– Може би и любовницата му Лейля Баркън, която му е помагала в подготовката на цялата тази историческа ритуализация.
Разследването на престъпления е същото като историческото дирене
Лейля Баркън все още не се бе появила, но прохладният вечерен полумрак вече беше започнал да пада над площад „Султанахмед“. Докато групите туристи бавно го напускаха, скорците, тези постоянни гости на огромните кестени и чинари, долитаха на ята, кацаха и излитаха, и пак кацаха, и пак излитаха, наслаждавайки се на последните лъчи на залязващото слънце, преди да се унесат в дългата си нощна дрямка. Преминах през тълпата от двайсетина англичани на средна възраст, стиснал здраво дръжката на кожената си чанта, в която бяха монетите от времето на Визас и тези на Константин, и стигнах до Чемберлиташ, или както го наричаха още – Теодосиевия обелиск. Макар още от детските си години да го бях посещавал много пъти, изправех ли се пред него – и ме изпълваше някакво особено чувство, сякаш за пръв път виждах изписаните върху колоната йероглифи, и се впусках да изследвам странните форми на буквите на един от най-древните езици на света, както и великолепно изсечените върху масивното му тяло от розов гранит фигури на орли, лъвове, очи, слънца, речни вълни, безкрайни пустини, тайнствените символи на още по-тайнствен език.
– Величествена е, нали?
Обърнах глава и срещнах пъстроокия поглед на Лейля Баркън, спряла зад мен. Не гледаше мен, а с възхита се взираше в образите върху Теодосиевата колона88.
– Била на три хиляди и петстотин години, казват... но изглежда съвършено нова... сякаш е произведение на някой модерен автор, изложено за биеналето89 – замислено и бавно произнесе тя.
Чак толкова не знаех, но че е изключително произведение – това беше сигурно.
– Константин ли я е издигнал? – попитах отново аз, с поглед, вперен в колоната.
– Не, Теодосий І. Но има и нещо вярно в това, което казахте – пръв е забелязал колоната Константин, по онова време обелискът се е намирал в Египет, в град Ану.
Говореше назидателно, все едно изнасяше урок на ученици, но това не можеше да ме засегне, така че я попитах:
– Защо е бил издигнат там?
– Защото не е бил в чест на успехите на римските императори, а в чест на победите на фараон Тутмос Трети. Вижте, тук е написано – приведе се тя към северозападната част на колоната и с лекота зачете надписите, които само допреди малко се опитвах и аз да разгадая:
