Зейнеб беше пак пред компютъра. Работеше с пълна пара, макар да бе спала само няколко часа. Докато я наблюдавах, усетих, че това, което изпитвам към нея, не беше точно началническа гордост от умната и интелигентна служителка, а по-скоро някаква бащинска нежност. Макар в никакъв случай да не я поставях на мястото на дъщеричката ми. Само веднъж сънувах Айсун като Зейнеб. Тя говореше с гласа на дъщеря ми, мимиките й, жестовете й, движенията й бяха същите като на Айсун, но лицето й беше на Зейнеб. Значи, това, което съзнанието ми не приемаше и отхвърляше, подсъзнанието ми беше решило, че така трябва да бъде, че това е правилното нещо.
– Ааа, здравейте, шефе! – най-сетне ме забеляза тя. – Кога дойдохте?
– Току-що. Как е?
Погледна ме, триейки зачервените си от безсънието очи.
– Не е зле. Търсех отпечатъците на Лейля Баркън – посочи тя към екрана на компютъра.
Беше ме разбрала погрешно, питах я за самата нея, а не как върви разследването.
– Да, ама изглеждаш уморена – отвърнах аз, за да разбере какво искам да кажа. – Да беше си починала малко.
Благодарна усмивка озари изтощеното й лице.
– Благодаря, шефе, обаче не съм чак толкова зле – помъчи се да отклони въпроса тя.
– Яла ли си поне?
– Да, да, хапнах една кифличка преди малко – глезено каза тя, сякаш не отговаряше на началника си, а се опитваше да успокои тревогите на собствения си баща.
Харесваше ми, че се държеше така, но не й повярвах. Като видя неразсеялата се тревога в очите ми, вдигна провисналите си рамене и с твърд и решителен глас каза:
– Наистина съм добре, началство! И ще съм още по-добре, като оправя този въпрос с пръстовите отпечатъци.
– Трябва да си добре, защото винаги си ми нужна. И не само за това дело, а винаги... Както и да е. Тоя Адем Йездан... предприемачът, нещо успя ли да проучиш за него?
– За съжаление, не успях – засрамено ми отговори тя. – Не ми стигна времето. – Посочи към струпаните до компютъра бумаги и поясни: – Дойдоха докладите от аутопсиите на Недждет Денизел и Мукаддер Кънаджъ и ги проучвах, та затова.
Това беше добра новина, но не се сдържах да й напомня:
– И Адем Йездан е важен, не го подценявай, Зейнеб, става ли?
– Както заповядате! – отвърна тя, а руменината заля цялото й лице.
– А в тези доклади за аутопсиите... Има ли нещо, което да ни върши работа? – попитах я, стоейки все още прав.
Взе докладите в ръка и ги зачете:
– Причината за смъртта и на двамата е една и съща – починали са вследствие на хиповолемичен шок, резултат на прерязване на сънната артерия. Тоест починали са вследствие на бърза и много силна кръвозагуба. Интересното е, че онзи, който го е направил, е разбирал от тия неща. Оставил е много чисти и точни разрези, при това и при двамата са еднакви по размер – съвпадат почти до части от милиметъра.
– А часът на смъртта им изясни ли се вече?
– Знаете, не можем да определим категорично часа на смъртта. Но и на двата трупа има мъртвешки петна, а за образуването им са необходими поне 15 часа. Така че очевидно и двамата са били убити най-малкото 15 часа преди да ги открием. Недждет Денизел е намерен във вторник в пет часа сутринта. Ако се върнем назад, значи, трябва да е бил убит някъде след два часа следобед в понеделник. А Мукаддер Кънаджъ е намерен в сряда около един часа през нощта, което означава, че той е бил убит във вторник, преди десет сутринта. Разбира се, това можем да кажем само приблизително.
– Жертвите не са ли се съпротивлявали на убиеца?
Пак погледна в докладите от аутопсията.
– Не, няма никакъв белег на борба между жертвите и убиеца. Само върху лявата част на слабините на Недждет Денизел има петна с големината на едра монета. Все едно някой го е мушкал с яка тояга. Но петната са доста стари.
– Нищо по-конкретно ли не може да се каже за времето, откогато са тези петна?
– Не може да се определи точно, но трябва да са най-малко отпреди седмица. Ако бяха от удари през последните два дни – щеше да си проличи. Едно може да се каже със сигурност – че жертвите не са се съпротивлявали или не са били в състояние да се съпротивляват на убийците си.
– В такъв случай жертвите трябва да са били упоени и отвлечени...
– И аз така мисля, инспекторе! Ако не са стигнали на собствен ход до мястото на смъртта си, то трябва да са били упоени и отвлечени. Да! Даже си мисля, че в момента на смъртта си все още са били упоени и не са и разбрали, че ги убиват...
Това вече беше доста интересно. Убиецът или убийците са били достатъчно жестоки да заколят двама души в разстояние на два дни, но са били и толкова състрадателни, че да не желаят да причинят болка на жертвите си?!
– Сигурна ли си, че жертвите са били упоени в момента на смъртта си?
Изгледа ме с уморените си и зачервени очи.
– Не съм сигурна, но както казах и преди малко, няма никакво доказателство, че жертвите са били жестоко третирани или измъчвани. Все пак, за да съм сигурна, ще поискам от съдебната медицина да потърсят дали в труповете има пропофол.
– Пропо... какво?
