Погледнах към величествената джамия, чиито светлини току-що бяха започнали да просветват измежду огромните кестени. В падащия нощен мрак шестте й минарета се извисяваха към дълбините на небосвода, сякаш надпреварвайки се кое по-напред ще достигне до тайните на света.
– Неин архитект е Мехмед ага Седефкяр. Създал е това невероятно произведение благодарение на наученото от учителя му Мимар Синан и на собствения си талант. А сега погледнете и „Ая София“ отсреща й. Два великолепни храма, две забележителни светини. Ако не съществуваше „Ая София“, и джамията „Султанахмед“ нямаше да бъде създадена. Тоест, ако го нямаше християнството, нямаше да го има и исляма, ако го нямаше юдейството – нямаше да съществува и християнството. Можем да кажем също и че ако ги нямаше шумерите, нямаше да ги има хетите97, ако ги нямаше тях пък – нямаше да я има и Древна Елада, ако я нямаше нея – нямаше да съществува и Римската империя, а без нея нямаше да я има и Османската империя. Това са различните периоди, през които е преминала и великата човешка цивилизация. Ако решиш да извадиш нещо, ще остане безсмислена празнота; без всяка своя отделна част и историята не би била пълна и завършена.
Постепенно разговорът излизаше извън моята професионална сфера и ако продължеше така, щях да отстъпя контрола на Лейля Баркън и от немай-къде да приема ролята на безмълвен неин слушател. Обичах историята, но не и когато бях по средата на едно толкова объркано разследване.
– Също както при разследването на престъпленията – казах аз с желанието да върна темата върху работата си. – Да, то прилича досущ на историческото изследване. Всяко събитие, всяка подробност, всяко сведение са взаимно свързани. И ако прекъснеш съществуващата помежду им последователност, никога не ще откриеш извършителя на престъплението. Ние възприемаме криминалното разследване по същия начин, по който вие – историческите дирения – като едно неразделно цяло.
Лейля се засмя.
– Забавен човек сте, господин Невзат! Искате да кажете, че е време вече да минем на въпроса за убийството?
– Всъщност всичко, което ми разказахте, е свързано с разследването ни. Както ви е известно, убиецът е човек, който иска да ни предаде своето послание, използвайки най-древните символи на този град. Все едно че ни преподава урок по история.
Лейля изведнъж стана сериозна.
– Значи, казвате, че и убиецът може да е историк?
Гласът й стана напрегнат, както и чертите на лицето й. Да не би да си беше помислила, че обвинявам нея?
– Някой ваш колега ли? Не, ни най-малко не мисля така. Според мен убиецът използва историята, за да ни отправи послание. И вие бяхте казали същото, нали така? – помъчих се да си спомня аз.
Тя изпадна в паника, мислейки си, че е казала нещо погрешно.
– Как така? Какво съм била казала?
– Чакайте, чакайте! Не се тревожете, моля ви. Не сте казали нищо лошо.
Въпреки че изглеждаше, че все едно я успокоявам, всъщност бях доволен, че дълбоко в нея се бе загнездила някаква несигурност.
– Не съм се разтревожила – ни най-малко! – отвърна тя, поокопитвайки се полека-лека. – Само полюбопитствах какво съм казала?
– Ако си спомняте, в управлението, в кабинета ми, преди няколко часа... чакайте, да си спомня, да, вие казахте точно това: „Изглежда, убиецът иска да отправи някакво послание“. А аз ви подкрепих с думите: „Да, абсолютно сте права, убиецът или убийците искат да ни пратят послание“.
Поуспокои се.
– Да, да, помня. И сега смятам, че е било така. Помислете си, господин Невзат, убивате двама души. Оставяте първия труп на мястото, на което е бил основан този град, отгоре на това пъхвате в ръката му монета на крал Визас. Втората жертва оставяте под Колоната на Константин, превърнал града в столица на Римската империя, а в ръката й поставяте монета на Константин. Ясно е като бял ден, че тези хора искат да оставят послание, нали така?
– Точно така. Но какво е посланието им?
Почаках малко да ми отговори. Но тя не издаваше и звук, затова се видях принуден да започна да излагам своята версия:
