– Дали не искат да заявят, че хората, навредили на този град, заслужават смърт? Не ме разбирайте погрешно, но според онова, което казахте, а и от нашите проучвания остава впечатлението, че бившият ви съпруг Недждет Денизел в известен смисъл е предал историята на нашия град...
Погледнах я, за да разбера дали думите ми са я засегнали.
– Не е жестоко, че се изразих така, надявам се...
– Не – твърдо отговори Лейля, кимайки утвърдително. – Така е, Недждет наистина предаде този град, по-точно – предаде собствените си идеали.
Замълча. После заинтригувано се обърна към мен:
– А втората жертва... Този Мукаддер Кънаджъ... него разследвахте ли го?
– Да, днес следобед се срещнах с дъщеря му. С госпожица Ефсун. И тя потвърди, че баща й е бил замесен в тъмни сделки. И ни каза нещо още по-интересно – че Недждет и Мукаддер са се познавали.
Нито се учуди, нито й се стори странно.
– Знаехте ли това? – настоях да разбера аз.
– Не знаех, но е възможно да са се познавали. Единият е инженер в градското планиране, другият е историк на изкуството. Много вероятно е да са били вещи лица в една и съща комисия.
– А и двамата са познавали Адем Йездан.
Това твърде важно за мен сведение не я развълнува ни най-малко.
– И това ли ви каза дъщеря му?
Всъщност държеше се точно като заподозряна. Криеше чувствата си, мислите си, опитваше се да разбере с кого съм разговарял и какво знам.
– Да – отвърнах аз, за да не си помисли, че се съмнявам в нея и нейния любим. – Да, Ефсун ми каза това.
– И тя ли мисли, че Адем Йездан е виновен?
Усетих някаква радостна нотка в гласа й, сякаш беше много доволна, че разговорът се плъзна в тази посока.
– Чак това не ми каза. Но го познава тоя Адем Йездан. Донякъде думите ви са верни по отношение и на него. Но ни трябват някои подробности. Например дали наистина е бил замесен в някакви незаконни дела? Или е само ловък и хитър бизнесмен, опитващ се да се възползва от непълнотите в закона?
Вместо да ми отговори, посочи историческата сграда, върху чиято каменна стена светеше червен надпис: „Музей на турско-ислямското изкуство“.
– Ако искате, да отидем до двореца на Ибрахим паша... Там ще можем по-спокойно да приказваме.
– Това там е музей, нали?
Върху лицето й отново се появи самоувереният израз на човек, който знае цената си.
– Сега е музей, но преди повече от четири века е бил построен за дворец на Ибрахим паша, приятел от детството, а после и велик везир на султан Сюлейман Великолепни.
Тръгна към музея, без дори да дочака да я попитам нещо друго. Няма да крия – за миг си спомних за майка ми и се почувствах като малко дете. Стана ми неприятно – нито аз бях хлапе, нито Лейля ми беше майка. От друга страна, тя беше специалист по тази тема – историята, и това бе една от причините за срещата ми с нея. Но не бе само това – тя беше и една от заподозрените. Колкото и да не ми беше приятно, трябваше да я изслушам, за да разбера накъде иска да ме насочи с разказите си, а и какво се опитва да скрие от мен. Затова нямах друг изход, освен да се затътря подир Лейля, също както навремето обикалях музей след музей с майка ми за ръка.
Властта се храни с кръв
Всички в Музея на турско-ислямското изкуство отблизо познаваха Лейля Баркън. Затова ни разрешиха да влезем вътре, макар работното време за посетители да бе свършило вече. Охраната на входа, както се и очакваше, ни посреща любезно и поздрави всеки един от нас. Изкачихме се по дървената стълба и излязохме в една доста просторна градина. Лейля погледна с възхищение към каменната постройка.
– Красива е, нали? – И продължи, без дори да изчака да чуе отговора ми: – С изключение на султанските дворци, това е единственият запазил се непокътнат дворец в Истанбул. – Присви очи, сякаш споделяше някаква съкровена тайна: – Знаете ли, Ибрахим паша е бил и зет на Сюлейман Великолепни. Но не го е спасило нито че е бил близък приятел на султана, нито че е бил женен за дъщеря му. Заради подстрекателството на великата любов на султана, Хюррем султан98, Сюлейман Великолепни лично издава заповед да го убият и Ибрахим паша бил удушен.
Помъчих се да си представя какво разочарование е изживял Ибрахим паша, осъден на смърт от най-близкия си приятел. Дали и когато е умирал, въпреки всичко е запазил близостта си с падишаха? Или е умрял в отчаяние, мислейки си как целият му живот е преминал напразно?
– Оттук, господин Невзат! – посочи ми Лейля една широчка и не много стръмна стълба. – Оттук ще минем.
