Стигнахме до терасата, която гледаше към площад „Султанахмед“. Между високия чинар и избуялата в градината пред двореца акация се виждаше Дикилиташ – Колоната на Константин. Обърнах се надясно и зърнах Змийската и Ажурната колона. Тези три паметника, останали ни в наследство от Римската империя като някакви свещени пазители на времето, мълчаливо чакаха падането на нощта върху все по-безлюдния площад.
Още докато се оглеждахме за свободни места в кафенето, един младеж моментално се устреми към нас и поздрави Лейля:
– Здравейте, Лейля ханъм! Добре дошли!
– Здравей, Рашид! Добре заварил! – отвърна Лейля и хвърли поглед към съвсем празните маси. – Никой ли не е останал, или вече сте затворили?
– Не, не, заповядайте, Лейля ханъм!
Сложих чантата си върху масата, която ни сочеше младежът, а Лейля седна на стола с гледка към площада. Аз се настаних срещу нея.
– Какво ще пиете? – почтително попита Рашид.
И двамата искахме едно и също.
– Чай!
Лицето му се смръщи леко.
– Чаят ни не е съвсем пресен, да ви направя по едно турско кафе?
Спогледахме се – и на двамата щеше да ни дойде добре.
– Добре, донеси кафе тогава.
– Лейля ханъм го пие средно сладко – обясни Рашид, освободен от неудобството си, – а вие как го искате?
– С малко захар...
Рашид се отправи към кухнята, а Лейля се загледа в площада, вече почти потънал в мрака на вечерта.
– Много го обичам това място тук – обърна към мен по детски възхитения си поглед. – Този площад е свидетел на всичко, което е преживял този град за близо две хилядолетия. Толкова крале, толкова императори и падишахи... Бил е свидетел на битки със световно значение... На разграбвания, безумни оргии, победни тържества. На бунтове, разклащали империята, султаната. На епидемии, земетресения, суши... На всичко, преживяно от този град... – Замълча за миг и продължи с дълбок респект в гласа: – Но вижте как се е смълчало безкрайно голямото му сърце, сякаш, както през цялата си история, безмълвно записва всичко това в паметта на камъните, желязото, дървото, дори и случващото се днес.
Трябва да беше влюбена в професията си. Също така пристрастена към историята като майка ми. Да работиш онова, което обичаш, е чудесно, и това чувство ми беше много добре познато, защото и аз бях от малцината, които си изкарваха прехраната, вършейки любимото си нещо. Но започнете ли да му отдавате повече от нужното внимание, решите ли, че работата ви е най-важното нещо в живота, няма да бъдете щастливи. Просто ще е невъзможно! Колкото и да обичате професията си, в никакъв случай не трябва да се отричате и от другите неща в живота. Майка ми беше успяла в това. Въпреки любовта си към историята не се беше отказала нито от семейството си, нито от останалите си занимания. Със същото увлечение, с което четеше някаква любопитна статия за Влахернския дворец99, поливаше мушкатото на прозореца и приготвяше любимия на баща ми пълнен артишок. Далеч не мога да кажа, че притежавам нейния талант да живее, защото професията ми ме беше завладяла напълно. Особено след смъртта на Гюзиде и Айсун, смърт, която направо ме бе смазала. И с Гюзиде, и с Евгения най-често се карахме точно за това, че съм се отдал изцяло на професията си. За Лейля Баркън все още ми беше трудно да преценя до каква степен и на какво е готова за любимата си професия. Не можех да реша засега дали страстта към работата й и нейната обсебеност биха могли да я тласнат към престъпление. И това не ми позволяваше да я извадя от списъка със заподозрените, нито да реша окончателно дали тя би могла да е убиецът.
– Обаче ми се струва, че самите ние не осъзнаваме ценността на този площад – вметнах аз, нарушавайки настъпилото мълчание.
Красивите й очи изведнъж запламтяха.
– „Не осъзнаваме“ е меко казано, Невзат бей! Това, което вършим, е престъпление срещу историята. Ние буквално я убиваме, варварски я унищожаваме. – Гласът й гневно потреперваше. – Отново впи поглед в „Султанахмед“, преди да продължи: – Зад джамията има голям императорски дворец, наречен Палатиум Магнум100. Най-безсъвестно построиха петзвезден хотел върху руините му. Нито правителството попречи, нито общината. И най-лошото е, че това убийство ще продължи с тяхната благословия. Тази държава няма собственик, Невзат бей... Затова такива бизнесмени като Адем Йездан, които се кланят единствено на Златния телец, ще унищожат историята ни... Той и всички останали като него...
