Зимата беше приветствана като общ и винаги успешен лекар. Кафявите гори и набъбналите реки, вечерната мъгла и сутрешната слана бяха посрещнати с благодарност. Влиянието на пречистващия студ беше усетено веднага и списъците със смъртността в чужбина намаляваха всяка седмица. Много от нашите посетители ни напуснаха: онези, чиито домове бяха далеч на юг, радостно избягаха от нашата северна зима и потърсиха своята родна земя, подсигурена обилно дори и след страховитото нашествие. Поехме си отново дъх. Какво щеше да донесе предстоящото лято, не знаехме, но настоящите месеци бяха наши и надеждите ни за края на чумата бяха големи.
Тъй дълго се задържах на най-далечния бряг, в изтощителната плитчина, която се простира до потока на живота, заигравайки се със сянката на смъртта. Тъй дълго прегръщах сърцето си, обърнал поглед към отминалото щастие, когато надежда все още имаше. Защо не бе завинаги така? Не съм безсмъртен и нишката на моята история може вече да е изпредена до пределите на моето съществуване. Но същото чувство, което първоначално ме подтикна да опиша тези картини, наситени с нежни спомени, сега ме подканва да побързам. Същият копнеж на това топло, жадуващо сърце, което ме накара в писмен израз да разкажа моята скитническа младост, моята ведра мъжественост и страстите на душата ми, сега ме кара да не отлагам повече. Трябва да завърша труда си.
Ето тук стоя, както казах, до бързите води на изтичащите години, и трябва да потеглям! Разпънете платното и напрегнете греблото покрай тъмни, надвиснали зъбери, надолу по стръмни бързеи, дори до морето на самотата, което съм достигнал. И все пак за един миг, един кратък промеждутък, преди да потегля от брега… веднъж, още веднъж ми позволете да си представя себе си, както бях през 2094 г. в моя дом в Уиндзор, позволете ми да затворя очи и да си представя, че неизмеримите клони на дъбовете все още ме засенчват, стените на замъка са наблизо. Нека въображението обрисува радостната сцена на двадесети юни, каквато и сега моето болно сърце я помни.