Бяхме влезли в замъка. Идрис стоеше до един прозорец, който гледаше към парка; майчините ѝ очи търсеха собствените ѝ деца сред младежката тълпа. Един италиански момък беше събрал публика около себе си и с оживени жестове описваше някаква ужасна сцена. Алфред стоеше неподвижен пред него, цялото му внимание погълнато. Малкият Евелин се беше опитал да привлече Клара настрана, за да играе с него; но приказката на италианеца я бе възпряла, тя се прокрадна наблизо, блестящите ѝ очи бяха приковани в разказвача. Наблюдавайки тълпата в парка или обзети от болезнени размисли, всички мълчахме; Райланд стоеше сам в една амбразура; Ейдриън крачеше из залата, обмисляйки някаква нова и непреодолима идея — изведнъж той спря и рече:
— Отдавна очаквах това; можехме ли със здрав разум да се надяваме, че този остров ще бъде освободен от световното нашествие? Злото е дошло в нашия дом и ние не трябва да бягаме от съдбата си. Какви са плановете ти, драги лорд-протекторе, за благото на страната ни?
— За бога! Уиндзор — извика Райланд, — не ми се подигравай с тази титла. Смъртта и болестта правят всички хора равни. Не се преструвам, че ще защитавам, нито че ще управлявам болница — Англия ще се превърне бързо в такава.
— Да не възнамеряваш сега, във време на опасност, да се оттеглиш от твоите задължения?
— Задължения! Говори разумно! Когато съм опетнен от чумата труп, къде ще са задълженията ми? Всеки сам за себе си! Дявол да вземе протектората, казвам аз, ако това ще ме изложи на опасност!
— Слабохарактерен човек! — извика Ейдриън възмутено. — Твоите сънародници са ти се доверели, а ти ги предаваш!
— Предавам ги! — изръмжа Райланд. — Чумата ме предава. Слабохарактерен! Лесно е, затворен в замъка си, извън опасност, да се гордееш, че не те е страх. Който ще да поеме протектората; пред Бог се отказвам от него!
— И пред Бога — отвърна пламенно неговият противник — го приемам! Сега никой няма да се бори за тази чест — никой няма да завижда на опасността или труда ми. Постави твоята власт в моите ръце. Отдавна се боря със смъртта и много — той протегна тънката си ръка, — много съм изстрадал в борбата. Не с бягство, а като се изправим срещу врага, можем да победим. Ако моята последна битка е на път да се проведе сега и аз да бъда надвит — така да бъде! Но хайде, Райланд, опомни се! Досега хората са те смятали за великодушен и мъдър, ще отхвърлиш ли тези звания? Помисли за смута, който твоето отстъпление ще породи. Върни се в Лондон. Аз ще дойда с теб. Окуражи хората с присъствието си. Аз ще понеса цялата опасност. Срам! Срам, ако първият магистрат на Англия пръв се откаже от своите задължения.
Междувременно сред гостите ни в парка всякакви празнични мисли се бяха изпарили. Тъй, както летните мухи биват разпръснати от дъжда, така и този сбор, доскоро шумен и щастлив, се раздели в тъжни и мрачни шепоти, отдалечавайки се бързо. Със залязлото слънце и задълбочаващия се здрач паркът почти опустя. Ейдриън и Райланд все още обсъждаха сериозно. Бяхме подготвили банкет за нашите гости в долната зала на замъка и натам се отправихме двамата с Идрис, за да приемем и забавляваме малцината, които бяха останали. Няма нищо по-меланхолично от една весела среща, която се е превърнала в скръбна: тържествените облекла, колкото и радостни да са иначе, придобиват сериозен и погребален облик. Ако такава промяна е болезнена поради по-дребни причини, то тя тежеше с непоносима тягост от знанието, че земният опустошител най-накрая, също като сатана, лекомислено е прескочил границите, които нашите предпазни мерки бяха повдигнали, и изведнъж се бе възкачил на трона в пълното и биещо сърце на страната ни. Идрис седеше в горната част на полупразната зала. Бледа и просълзена, тя почти забрави задълженията си на домакиня; очите ѝ бяха насочени към децата ѝ. Сериозното настроение на Алфред показваше, че той все още разсъждава върху трагичната история, разказана от италианското момче. От присъстващите, Евелин беше единственото весело същество: той седна в скута на Клара и сам измисляйки си причини за веселие, се смееше на глас. Детският му смях отекна в сводестия покрив. Горката му майка, която дълго бе размишлявала и потискала израза на мъката си, сега избухна в сълзи и притискайки рожбата си в ръце, бързо излезе от залата. Клара и Алфред я последваха, а останалата част от компанията, с объркан шепот, който нарастваше все по-силно и по-силно, изрази на глас многобройните си страхове.