Лицето му беше грубо, но интелигентно — широкото му чело и бързите сиви очи сякаш следяха неговите собствени планове и съпротивата на враговете му. Гласът му беше гръмлив: по време на спор ръката му се протягаше и изглеждаше сякаш с гигантската си и мускулеста форма предупреждава слушателите си, че думите не са единствените му оръжия. Малцина бяха открили някаква страхливост и слабост на волята под тази внушителна външност. Никой мъж не можеше да постигне нещо дребно с по-добър резултат; никой мъж не можеше по-умело да прикрие някое незабавно отстъпление от мощен противник. Това беше тайната на неговото отцепване по времето на избора на лорд Реймънд. В несигурния му поглед, в изключителното му желание да разбере мненията на всички, в неувереността на почерка му тези качества може и да са смътно проследими, но те не бяха общоизвестни. Сега той беше нашият лорд-протектор. Нетърпеливо беше привличал гласове за тази позиция. Неговият протекторат щеше да се отличава с всякакъв вид нововъведения за аристокрацията.
И така при сблъсъка с разрухата, причинена от сътресенията на физическата природа, избраната от него задача беше заменена с една съвсем различна. Той не беше способен да посрещне тези злини чрез какъвто и да е всеобхватен метод; беше прибегнал до хитрина след хитрина и никога не можеше да бъде убеден да въведе в сила някоя мярка, докато не станеше твърде късно, за да бъде тя от полза.
Със сигурност този Райланд, който се приближаваше към нас сега, имаше малка прилика с мощния, ироничния, привидно безстрашния агитатор за първата титла сред англичаните. Родният ни дъб, както го наричаха неговите поддръжници, беше навестен от истински лютива зима. Той сякаш бе загубил половината от обичайната си височина; ставите му бяха разплетени, а крайниците не го държаха; лицето му беше изкривено, очите — блуждаещи; слабост на волята и страх на подлец бяха изразени във всеки негов жест.
В отговор на нашите нетърпеливи въпроси, само една дума се отрони, като че ли неволно, от изкривените му устни: „Чумата“.
— Къде?
— Навсякъде — трябва да избягаме… всички да избягаме… но накъде? Никой не може да каже… няма убежище на земята, тя се хвърля върху нас като хиляда глутници вълци… трябва всички да избягаме… къде ще отидете? Къде може да отиде който е да било от нас?
Тези думи бяха произнесени на треперещи срички от железния човек. Ейдриън отвърна:
— Къде наистина бихте избягали? Всички трябва да останем и да направим всичко по силите си, за да помогнем на нашите страдащи събратя.
— Помощ! — възкликна Райланд. — Няма помощ! Слава на Бога, кой говори за помощ! Целият свят е поразен от чумата!
— Тогава, за да я избегнем, трябва да напуснем света — отбеляза Ейдриън с нежна усмивка.
Райланд изстена; на челото му се мъдреха студени капчици. Безполезно беше да се противопоставяме на неговия пристъп на ужас: но ние го утешихме и окуражихме, така че след известно време той беше по-способен да ни обясни основанията за неговата тревога. Чумата почти бе влязла в дома му. Един от слугите му докато го обслужвал, внезапно умрял.
Лекарят заявил, че е починал от чумата. Постарахме се да го успокоим, но собствените ни сърца не бяха спокойни. Видях как очите на Идрис блуждаят от мен към децата ѝ с тревожна молба към мен да взема някакво решение. Ейдриън беше погълнат от размисли. А аз самият признавам, че думите на Райланд кънтяха в ушите ми; целият свят беше заразен; в какво незамърсено усамотение бих могъл да спася любимите си съкровища, докато сянката на смъртта не е отминала над земята? Ние потънахме в мълчание: мълчание, което попиваше скръбните разкази и поличби на нашия гост.
Бяхме се отдръпнали от тълпата и изкачвайки се по стъпалата на терасата, влязохме в замъка. Промяната в нашето настроение порази всички около нас и сред слугите на Райланд скоро се разпространи мълвата, че той е избягал от чумата в Лондон. Радостните компании се разотидоха — те се събраха в шепнещи групи. Духът на веселието беше затъмнен; музиката секна; младите хора изоставиха заниманията си и се събраха заедно. Безгрижието, което ги беше облякло в маскарадни обичаи, беше украсило палатките им и ги беше събрало във фантастични групи, изглеждаше като грях срещу и провокация към ужасната съдба, която бе положила парализиращата си ръка върху надеждата и живота. Веселието беше нечестива подигравка с човешките мъки. Чужденците, които живееха сред нас, които бяха избягали от чумата от собствените си страни, сега виждаха как тя нахлува и в последното им убежище, а страхът ги правеше словоохотливи и пред охотни слушатели те описваха нещастията, които бяха видели в навестените от бедствието градове, и разказваха страховито за коварния и нелечим характер на болестта.