Обстоятелствата ме бяха призовали в Лондон: бях дочул мълви, че в болниците на града са се появили симптоми на чумата. Върнах се в Уиндзор; челото ми беше свъсено, сърцето ми натежало; влязох в Малкия парк, както ми беше обичай, през портата на Фрогмор, по пътя ми към замъка. Голяма част от тези земи беше отдадена за обработка и ивици от картофи и царевица бяха разпръснати тук и там. Полските врани грачеха силно по дърветата над мен; сред дрезгавите им крясъци чух оживени музикални тонове. Беше рожденият ден на Алфред. Младежите, възпитаниците на Итън и децата от съседните земи провеждаха привиден панаир, на който бяха поканени всички хора от местността. Паркът беше осеян с палатки, чиито показни цветове и ярки знамена, развяващи се на слънцето, допринасяха към веселието на събитието. На една платформа, издигната под терасата, танцуваха неколцина от по-младата част от сбора. Облегнах се на едно дърво, за да ги наблюдавам. Групата свиреше дивата източна мелодия на Вебер, представена в „Абу Хасан“; нейните летливи нотки даваха криле на краката на танцьорите, докато зрителите несъзнателно си тактуваха. Отначало бързите движения повдигнаха духа ми и очите ми с радост следваха лабиринта на танца. Ала внезапна промяна на мисълта пресече като остра стомана сърцето ми. „Вие всички ще умрете — помислих си аз, — гробницата ви вече е изградена около вас. За кратко, понеже сте надарени с пъргавина и сила, си мислите, че живеете; но крехка е плътта, подслоняваща живота; разтворима е сребърната връв, която ви свързва с него. Радостната душа, откарвана в колесница от удоволствие към удоволствие чрез елегантния механизъм на добре оформените крайници, внезапно ще почувства как оста на дървото поддава и ресорът и колелото ще се превърнат в прах. Нито един от вас, ах, обречена тълпа, не може да избяга — нито един! Нито моите собствени любими! Нито моята Идрис и нашите дечица! Ужас и страдание!“ Стори ми се, че веселият танц изчезна, зелената морава беше осеяна с трупове, синьото небе отгоре стана зловонно от смъртни дихания. Пищете вий, рогове! Вийте силни тръби, вийте! Натрупайте панихида върху панихида; пробудете погребалните акорди; оставете въздуха да кънти от злокобен плач; нека буйна врява се втурне върху крилата на вятъра! Вече ги чувам, докато ангели пазители, грижещи се за човечеството, задачата им — изпълнена, бързат надалеч и заминаването им е оповестено от меланхолични звуци; лица, всичките неприлични от плач, насилствено отвориха клепачите ми; все по-бързо и по-бързо множество групи от тези злочести изражения се струпваха наоколо, проявяващи всеки вид нещастие — добре познати лица, примесени с изкривените творения на въображението. Пепеляво бледи, Реймънд и Пердита седяха отстрани, наблюдавайки с тъжни усмивки. Лицето на Ейдриън прелетя, опетнено от смъртта — Идрис, с вяло затворени очи и сиво-синкави устни, беше на път да се плъзне в широкия гроб. Бъркотията нарасна — скръбните им погледи се превърнаха в подигравателни; те кимаха с глави в такт с музиката, чиято врява стана подлудяваща.
Почувствах, че това е безумие — скочих напред, за да го прекъсна; втурнах се насред тълпата. Идрис ме видя: с лека стъпка тя се приближи до мен; докато я държах в ръцете си, чувствах, че по този начин обгръщам онова, което за мен беше един цял свят и все пак беше крехко като водната капка, която обедното слънце изпива от чашката на водната лилия; сълзи изпълниха очите ми, непривикнали да бъдат тъй влажни. Радостното приветствие на моите момчета, нежният поздрав на Клара, натискът на ръката на Ейдриън ме трогнаха до сълзи. Чувствах, че те са наблизо, че са в безопасност, но смятах, че всичко това е измама; земята се олюля, здраво вкоренените дървета се поместиха — главата ми се замая — и потънах в земята.
Моите любими приятели бяха разтревожени — даже изразиха своето безпокойство тъй неспокойно, че не смеех да произнеса думата „чума“, която витаеше върху устните ми, да не бе да изтълкуват смутения ми поглед като някой симптом и да видят зараза в моята премалялост. Едва се бях възстановил и с престорено веселие бях върнал усмивките в малкия ми кръг, когато видяхме Райланд да приближава.
Външният вид на Райланд напомняше на земеделец; на човек, чийто мускули и пълен ръст бяха развити под въздействието на силови упражнения и чести срещи със стихиите. Това до голяма степен беше истина: защото, макар и голям поземлен собственик, а и като съставител на планове с пламенен и трудолюбив характер, в собствения си имот той се бе отдал на земеделски труд. Когато бе отишъл като посланик в Северните щати на Америка, за известно време той бе планирал цялото си преселване; и стигнал чак дотам, че да направи няколко пътувания в далечния запад на онзи необятен континент с цел да избере мястото на новия си дом. Амбицията бе изместила мислите му от тези планове — амбиция, която, претърпявайки различни пречки и препятствия, го беше довела до върха на надеждите му, превръщайки го в лорд-протектор на Англия.