С него си отиде възторгът, грижливо отработената решителност, окото, което, без да потрепне, може да се срещне лице в лице със смъртта. С нас остана тъгата, тревогата и непоносимото очакване на злото. Лорд Бейкън казва, че човекът, който има съпруга и деца, е дал заложници на съдбата. Напразно е всяко философско разсъждение — напразен всеки кураж — напразно, напразно е упованието на предполагаемо благо. Аз може и да претрупвам везната с логика, смелост и смирение, но ако дори само един страх за Идрис и нашите деца изпълни противоположната везна, тя, претоварена, ще опъне теглича.
Чумата беше в Лондон! Какви глупци бяхме неотдавна, задето не предвидихме това. Ридаехме над останките на безмерните континенти на изток и опустошението на западния свят; и в същото време си въобразявахме, че малкият канал между нашия остров и останалата част от земята ще ни опази живи сред мъртъвците. Не смятам, че разстоянието от Кале до Дувър беше непостижимо. Окото лесно различава близката земя; някога те са били обединени и малкият проход, който преминава между тях, на картата изглежда просто като утъпкана пътека насред висока трева. И все пак това малко разстояние трябваше да ни спаси: морето трябваше да издигне непреклонна стена: отвъд нея — болест и мизерия; вътре — подслон от злото, кътче в райската градина, частица от небесната почва, в която никое зло не може да нахлуе; наистина нашето поколение беше мъдро, задето си представяше всички тези неща!
Но вече сме будни. Чумата бе в Лондон; въздухът на Англия бе опетнен, а нейните синове и дъщери обсипваха зловредната земя. И сега морето, доскоро наш защитник, приличаше на пределите на нашия затвор; обкръжени от неговите заливи, ние щяхме да умрем като изгладнели обитатели на обсаден град. Други нации имат общение в смъртта; но ние, изолирани от всякакво съседство, трябваше да погребем собствените си мъртви и малка Англия да се превърне в широка, широка гробница.
Това усещане за всеобщо страдание ставаше все по-ясно и оформено, щом погледнех към жена ми и децата ми; и мисълта за грозящата ги опасност обладаваше цялото ми същество със страх. Как бих могъл да ги спася? Обмислях хиляди планове. Те не бива да умират — пръв аз ще се разложа до небитие, преди заразата да доближи идолите на душата ми. Бих вървял бос по света, за да открия незаразено място; бих построил дома си върху някоя подмятана от вълни дъска, донесена от безплодния, безбрежен океан. Бих отишъл с тях до бърлогата на някой див звяр, където са рожбите на тигъра, които бих убил. Бих търсил прериите на планинския орел и бих живял години, провесен в някоя недостъпна кухина на морска скала — няма усилие, което да е твърде голямо, няма план, който да е твърде налудничав, ако им обещава живот. О! Вие, мои сърдечни струни, може ли да бъдете разкъсани на парчета и душата ми да не се попилее от кървящите сълзи на скръбта!
След първоначалния шок Идрис донякъде си възвърна силата на духа. Тя усърдно не допускаше никаква мисъл за бъдещето и прегръщаше сърцето си в настоящите благословии. Нито за миг не изпусна от поглед децата си. Но докато те се забавляваха около нея в цветущо здраве, Идрис можеше да цени щастието и надеждата. Необикновено и бурно неспокойствие обзе мен самия — още по-непоносимо, задето бях принуден да го прикривам. Страховете ми за Ейдриън бяха непрестанни; август беше дошъл и симптомите на чумата се засилваха бързо в Лондон. Градът беше изоставен от всички, които имаха възможността да се преместят, и моят брат по душа беше изложен на премеждията, от които всички бягаха, освен робите, приковани от обстоятелствата. Ейдриън остана да се бори с дявола — неговият гръб бе незащитен, усилията му не бяха споделени — заразата можеше даже да го застигне и той да умре, лишен от грижи и сам. Денем и нощем тези мисли ме преследваха. Реших да посетя Лондон, да го видя, да успокоя тези мъчителни пристъпи със сладкия лек на надеждата или опиата на отчаянието.
Чак когато пристигнах в Брентфорд, забелязах многобройни промени в облика на страната. По-хубавите къщи бяха заключени; забързаната търговия на града беше парализирана; сред малцината пътници, които срещнах, витаеше дух на тревога и те погледнаха с учудване моята карета — първата, която бяха виждали да преминава към Лондон, откакто чумата бе седнала на високите му места и бе обладала оживените му улици. Натъкнах се на няколко погребения; те бяха слабо посещавани от скърбящи и бяха приети от наблюдателите като поличби в най-страшния смисъл. Някои гледаха тези шествия с буйно нетърпение, други бягаха плахо или ридаеха на глас.