Основното усилие на Ейдриън, след незабавна помощ за болните, беше да прикрие симптомите и развитието на чумата от обитателите на Лондон. Той знаеше, че страхът и мрачните предчувствия са мощни съюзници на болестта; че обезсърченото и размишляващо безпокойство правят физическата природа на човек особено податлива на инфекция. Следователно никакви непристойни гледки не бяха доловими: магазините като цяло бяха отворени, тълпите от пътуващи в известна степен бяха поддържани. Но макар и обликът на заразен град да бе избегнат, на мен, който не го беше виждал от началото на нашествието, Лондон ми се стори значително променен. Нямаше файтони, а тревата се беше извисила високо по улиците; къщите имаха опустял вид; повечето кепенци бяха затворени; и погледите на хората, които срещах, бяха ужасяващи и уплашени, много по-различни от обичайния делови маниер на лондончани. Моята самотна карета привлече внимание, докато трополеше към двореца на протектората — и светските улици, водещи до него, имаха още по-мрачен и обезлюден облик. Заварих преддверието на Ейдриън претъпкано — това беше неговият час за официални срещи с гражданите. Не исках да безпокоя неговия труд и изчаках, наблюдавайки влизането и излизането на хората, дошли с различни молби. Те бяха от средната и нисшата класа на обществото, чиито средства за прехрана се бяха изчерпали с прекратяването на търговията и от оживения дух на печалбата на пари във всичките му отрасли, характерен за нашата страна. У новодошлите имаше усещане за тревога, понякога за ужас, силно противоположен със смиреното и дори доволно държание на онези от тях, които вече са били изслушани. Можех да разпозная въздействието на моя приятел в техните бодри движения и весели лица. Удари два часът, след което никой не беше допуснат; онези, които бяха разочаровани, си тръгнаха мрачно или печално, а пък аз влязох в залата за срещи.
Бях поразен от видимото подобрение в здравето на Ейдриън. Той вече не беше приведен до земята като твърде напоено пролетно цвете, което, пораствайки повече от силата си, е претоварено от своето собствено венче от цветове. Очите на приятеля ми блестяха, изражението му беше спокойно, усещане за съсредоточена енергия се долавяше от цялата му особа, много различно от предишната му вялост. Той седеше на една маса с няколко министри, които уреждаха молбите или описваха бележките, направени по време на днешните изслушвания. Двама или трима граждани все още присъстваха. Аз се възхищавах на справедливостта и търпението на Ейдриън. Онези, които имаха възможност за живот извън Лондон, той посъветва незабавно да го напуснат, като им даваше средства за това. На други, чиято търговия беше от полза за града или които не притежаваха друго убежище, той предоставяше съвети за по-умело избягване на епидемията, облекчавайки претоварените семейства и запълвайки празнините, направени от смъртта в други домове. Редът, удобството и дори здравето се въздигнаха под неговото влияние, като от допира на магическа пръчка.
— Радвам се, че дойде — каза ми той, когато най-накрая останахме сами. — Мога да отделя само няколко минути и трябва да ти разкажа много неща за това време. Чумата вече напредва — безполезно е да си затваряме очите пред това обстоятелство — смъртните случаи се увеличават всяка седмица. Какво ще се случи, не мога да гадая. Все още, слава богу, съм спокоен относно управлението на града и гледам само настоящето. Райланд, когото тъй дълго задържах, е заявил, че ще трябва да изтърпя неговото напускане преди края на този месец. Заместникът, назначен от парламента, е мъртъв; следователно трябва да бъде посочен друг; аз съм предявил желанието си и вярвам, че няма да имам съперник. Тази вечер въпросът ще бъде решен, тъй като за целта са изпратили покана от Камарата. Трябва да ме издигнеш за кандидат, Лайнъл; от срам, Райланд не може да си покаже очите, но ти, приятелю, ще ми направиш ли тази услуга?
Какво прекрасно нещо е предаността! Ето един младеж, отгледан като крал, възпитаван в разкош, по природа неразположен към обичайните трудности на обществения живот, а сега, във времена на опасност, в период, в който животът беше пределът на амбицията, той, любимият и героичен Ейдриън, с нежна непринуденост предлагаше да се жертва за общественото благо. Самата идея беше щедра и благородна — но освен нея неговия смирен маниер и пълната липса на арогантност на добродетелите правеха делото му десет пъти по-трогателно. Аз щях да се възпротивя на молбата му, но бях станал свидетел на доброто, което той разпространява; почувствах, че решителността му не ще бъде разклатена, затова с натежало сърце се съгласих да изпълня желанието му. Той нежно ме хвана за ръката: