— Благодаря ти — рече, — освобождаваш ме от болезнена дилема и както винаги, си моят най-добър приятел. На добър час — сега трябва да те оставя за няколко часа. Отиди и разговаряй с Райланд. Макар и да изоставя своята служба в Лондон, той може да е от голяма полза в северна Англия като приема и помага на пътуващите и допринася за запасите с храна в столицата. Събуди в него, моля те, някакво чувство за дълг.
Ейдриън ме напусна, както след това разбрах, заради ежедневната си задача да посещава болници и да проучва претъпканите райони на Лондон. Райланд ми се стори много променен даже от този, който беше, когато ни беше посетил в Уиндзор. Непрекъснатият страх беше придал болнав вид на кожата му и беше сгърчил цялото му тяло. Разказах му за събитията тази вечер и една усмивка отпусна свитите му мускули. Той искаше да замине; всеки ден очакваше, че ще бъде повален от чумата, и всеки ден не беше в състояние да устои на нежната сила на Ейдриън, който го задържаше. В момента, в който Ейдриън бъде законно избран за негов заместник, Райланд щеше да избяга на сигурно място. С това наум той слушаше всичко, което казвах; и развълнуван почти до радост от близките изгледи за заминаването си, поде дискусия относно плановете, които да предприеме в собственото си графство, забравяйки за миг заветното си решение да се скрие от всякакви контакти в имението си и земите около него.
Вечерта с Ейдриън се отправихме към Уестминстър. Докато вървяхме, той ми напомняше какво трябва да кажа и сторя, но незнайно защо аз влязох в залата, без даже веднъж да съм обмислил предназначението ми. Ейдриън остана в залата за отдих, докато аз, в съответствие с желанието му, заех мястото си в „Сейнт Стивънс“. В залата цареше необичайна тишина. Не бях идвал тук след протектората на Реймънд; период, виден с многобройното присъствие на представителите, с красноречието на ораторите и топлината на дебата. Много от пейките бяха празни, онези, които по традиция бяха заемани от наследствените членове, сега бяха пусти; градските представители бяха там — представителите на търговските градове, неколцина собственици на земи и не много от онези, които бяха влезли в парламента, за да се издигнат професионално. Първият въпрос, който привлече вниманието на Камарата, беше призив от лорд-протектора да назначат заместник по време на неговото наложително отсъствие.
Настъпи мълчание, докато един от представителите, който дойде при мен, не прошепна, че графът на Уиндзор му е изпратил съобщение, че трябва да предложа него в отсъствието на човека, който първоначално бил избран за тази длъжност. Тогава за пръв път усетих пълния обхват на задачата ми и бях смазан от онова, което бях навлякъл върху себе си. Райланд беше изоставил своята позиция заради страх от чумата: поради същия страх Ейдриън нямаше съперник. А аз, най-близкият родственик на графа на Уиндзор, трябваше да предложа да изберат него. Трябваше да подхвърля моя добър и несравним приятел в тази опасна позиция — невъзможно! Жребият беше хвърлен — щях да предложа себе си за кандидат.
Малцината представители, които присъстваха, бяха дошли най-вече, за да приключат въпроса, осигурявайки си законна грижа, отколкото с мисълта за дебат. Бях се изправил несъзнателно — коленете ми трепереха; колебание се долавяше в гласа ми, докато изричах няколко думи за необходимостта да бъде избран човек, подходящ за опасната задача. Но когато нахлу мисълта да се представя на мястото на моя приятел, бремето от съмнение и болка беше свалено от мен. Думите ми потекоха спонтанно — речта ми беше непоколебима и пъргава. Позовах се на онова, което Ейдриън вече беше сторил — обещах същата бдителност при изпълнението на всички негови планове. Обрисувах трогателна картина на крехкото му здраве; похвалих собствените си сили. Помолих ги да спасят, дори от самия него, този потомък на най-благородното семейство на Англия. Родството ми с него беше залогът за моята искреност; моят брак със сестра му и моите деца, неговите вероятни наследници, бяха заложниците на моята истина.
Този неочакван обрат на дебата бързо беше съобщен на Ейдриън. Той влезе забързано и стана свидетел на края на моята пламенна реч. Не го видях: душата ми беше в думите ми — очите ми не можеха да възприемат това, което се случваше; докато едно видение за тялото на Ейдриън, покварено от чума и потъващо в смъртта, витаеше пред тях. Той ме хвана за ръката, когато приключих.
— Жестоко! — извика. — Предаде ме!