Отправих се към Уиндзор, но не с намерението да остана там. Отидох само за да получа съгласието на Идрис и след това да се върна и да заема мястото си до моя ненадминат приятел; да споделя усилията му и да го спася, ако се наложи, за сметка на моя живот. Въпреки това се страхувах да стана свидетел на мъката, която моето решение щеше да предизвика у Идрис. Бях се заклел в собственото си сърце никога да не помрачавам лицето ѝ дори с мимолетна скръб и щях ли да се покажа като страхливец в мига на най-голяма нужда? Бях започнал пътуването си с тревожна припряност; сега ми се искаше да го проточа с дни и месеци. Копнеех да избегна необходимостта от действия; опитах се да избягам от мислите — напразно: бъдещето, като тъмен образ във фантасмагория, прииждаше по-близо и по-близо, докато не обгърна цялата земя в сянката си.
Дребно обстоятелство ме накара да променя обичайния си маршрут и да се върна вкъщи през Егъм и Бишъпгейт. Слязох при стария дом на Пердита, нейната къща, и отпращайки напред каретата, реших да прекося парка към замъка. Това място, посветено на най-сладките спомени, опустялата къща и занемарената градина бяха добре пригодени да отложат моята потиснатост. В най-щастливите ни дни Пердита беше украсила къщата си с всичко, което изкуството можеше да предложи на онази, която предпочиташе природата. В същия дух на крайности, когато се бяха разделили с Реймънд, тя я беше занемарила изцяло. Сега беше в разруха: елените бяха прескочили счупените огради и бяха лежали сред цветята; трева растеше по прага и люлеещата се решетка, скърцаща на вятъра, свидетелстваше за пълното изоставяне. Отгоре небето беше синьо, а въздухът — напоен с аромата на редките цветя, които растяха сред плевелите. Дърветата се движеха над главата ми, събуждайки любимата мелодия на природата — но меланхоличният облик на задавените пътеки и избуялите с плевели цветни лехи затъмняваше дори тази радостна лятна картина. Времето, когато в славно и радостно спокойствие се бяхме събирали в тази къща, беше отминало — скоро настоящите часове ще се присъединят към онези отминалите и сенките на бъдещите мигове се надигаха тъмни и заплашителни от утробата на времето, тяхната люлка и техния ковчег. За пръв път в живота си завидях на съня на мъртвите и мислех с наслада за постелята под пръстта, където скръбта и страхът нямат власт. Преминах през пролуката в счупената ограда — чувствах и презирах задавящите ме сълзи — и се втурнах в дълбините на гората. О, смърт и промяна, владетели на нашия живот, къде сте вие, за да се опитам да ви преборя! Какво в нашето спокойствие пробуди вашата завист — какво в нашето щастие, че трябва да го унищожите? Бяхме щастливи, обичащи и обичани; рогът на Амалтея не съдържаше благословия, която не се бе изсипала върху нас, но уви!
Докато се лутах тъй, размишлявайки, редица хора от местността минаха покрай мен. Изглеждаха изпълнени с предпазливи мисли и няколкото думи от техния разговор, които стигнаха до мен, ме подтикнаха да се приближа и да задам допълнителни въпроси. Една група от хора, избягали от Лондон, както беше често срещано в онези дни, се беше изкачила по Темза с лодка. Никой в Уиндзор не искал да ги подслони; така че, отивайки малко по-нагоре, те останали цяла нощ в една изоставена колиба близо до Болтърс Лок. Продължили по пътя си на следващата сутрин, изоставяйки един от компанията, болен от чумата. След като това обстоятелство се бе разпространило надлъж и шир, никой не смеел да приближи в обсег от половин миля заразения район и горкият нещастник бил оставен да се бори с болестта и смъртта в самота, доколкото е способен. Бях подбуден от състрадание да се запътя към колибата, за да установя какво е състоянието му и да му окажа помощ.
Докато приближавах, срещах тълпи от хора от провинцията, които говореха сериозно за това събитие: колкото и да бяха далеч от очакваната зараза, ужасът се беше отпечатал върху всяко лице. На една улица близо до прекия път към колибата минах покрай една група от тези насаждащи страх хора. Един от тях ме спря и предполагайки, че не съм запознат с обстоятелствата, ми заръча да не продължавам, тъй като заразен човек лежи на кратко разстояние от нас.
— Знам — отвърнах аз, — и ще видя в какво състояние е горкият човек.
Шепот от изненада и ужас прелетя през сбора им. Продължих:
— Този беден нещастник е изоставен, умиращ, безпомощен; в тези мъчителни времена само Бог знае колко скоро всеки един от нас или всички ние ще се озовем в подобна мизерия. Аз ще сторя това, което бих искал да бъде сторено за мен.
— Но никога няма да можете да се върнете в замъка… при лейди Идрис… нейните деца. — В объркана реч бяха разпръснати думите, които достигнаха ухото ми.