— Не знаете ли, приятели — казах аз, — че самият граф, вече лорд-протектор, ежедневно посещава не само онези, които вероятно са заразени от тази болест, но и болниците и чумавите къщи, приближавайки се и дори докосвайки болните? И въпреки това никога не е бил в по-добро здраве. Вие действате под голяма заблуда по отношение на естеството на чумата; но не се страхувайте, не моля никой от вас да ме придружава, нито да ми вярва, докато не се завърна жив и здрав от моя пациент.
Така ги оставих и забързах нататък. Скоро пристигнах в колибата: вратата беше открехната. Влязох и един поглед ми беше достатъчен, за да се убедя, че бившият ѝ обитател вече не е сред живите — той лежеше върху купчина слама, студен и скован; докато пагубна смрад изпълваше помещението и различни петна и белези видимо разкриваха вирулентността на заболяването.
Никога преди не бях виждал човек, поразен от чума. Докато всяко съзнание е изпълнено с ужас от нейния изход, някаква жажда за вълнение ни беше подтикнала да четем внимателно разказа на Дефо64 и майсторските описания на автора на „Артър Мервин“65. Образите, обрисувани в тези книги, бяха толкова ярки, че ние сякаш бяхме преживели последствията, изобразени в тях. Но равнодушни са усещанията, породени от думи, колкото и опарващи да са те, и описанията за смъртта и страданието на хиляди в сравнение с това, което чувствах, гледайки трупа на този злощастен непознат. Това наистина беше чумата. Повдигнах скованите му крайници, отбелязах изкривяването на лицето му и безизразните очи, изгубили възприятието си. Докато бях тъй зает, хладен ужас пресече кръвта ми, карайки плътта ми да трепери и косата ми да се надигне. Наполовина обезумял, аз проговорих на мъртвеца. „Значи чумата те уби — измърморих. — Как се случи това? Болезнено ли беше? Изглеждаш така, сякаш врагът те е измъчвал, преди да те убие“. И сетне внезапно подскочих и избягах от колибата, преди природата да успее да отмени законите си и неестествени думи да бъдат изречени в отговор от устните на починалия.
Когато се връщах по пътя, отдалеч видях същия сбор от хора, който бях оставил. Те бързо се отдалечиха веднага, щом ме зърнаха; разтревожената ми външност допринесе към страха им да не се приближават до някой, който е прекосил пределите на заразата.
На разстояние от обстоятелствата човек прави изводи, които му се струват безпогрешни, ала когато ги подложи на изпитанието на действителността, те се изпаряват като измамни сънища. Бях осмивал страховете на моите сънародници, когато те се отнасяха за някой друг; сега, когато ме бяха настигнали, се разколебах. Според мен Рубикон беше преминат и щеше да е добре да обмисля какво трябва да сторя от тази страна на болестта и опасността. Според вулгарното суеверие, моето облекло, моята личност, въздухът, който дишах, сами по себе си носеха смъртна опасност за мен и близките ми. Да се върна ли в замъка при жена ми и децата ми с това петно върху мен? Не беше сигурно дали бях заразен; но аз се чувствах уверен, че не съм — няколко часа щяха да решат въпроса, ще ги прекарам в гората, размишлявайки върху това, което ми предстои и какви трябва да са бъдещите ми действия. В чувството, породило се у мен при вида на човек, поразен от чумата, забравих събитията, които ме бяха развълнували толкова силно в Лондон; нови и по-болезнени изгледи постепенно се появиха иззад мъглата, която досега ги бе забулвала. Въпросът вече не беше дали трябва да споделя усилията и опасността на Ейдриън, а по какъв начин бих могъл в Уиндзор и околията да пресъздам предпазливостта и усърдието, които под неговото ръководство бяха въвели ред и изобилие в Лондон, и как сега, когато чумата се беше разпространила по-широко, бих могъл да осигуря здравето на собственото ми семейство.
Разстлах цялата земя като карта пред себе си. На никое място на нейната повърхност не можех да поставя пръста си и да кажа „тук е безопасно“. На юг заболяването, мощно и нелечимо, почти беше унищожило човешката раса; бури и наводнения, отровни ветрове и пожари изпълваха чашата на страданието. На север беше по-лошо — по-малобройното население постепенно намаля, а гладът и чумата следяха оцелелите, които, безпомощни и хилави, бяха готови да паднат като лесна плячка в техните ръце.
Ограничих погледа си върху Англия. Многолюдната столица, великото сърце на могъща Великобритания, беше останала без пулс. Търговията беше преустановена. Всички места за слава или удоволствие бяха откъснати — улиците бяха избуяли с трева — къщите празни — малцината, които от необходимост бяха останали, изглеждаха като че ли вече бяха клеймосани с петното на неизбежната мор. В по-големите промишлени градове същата трагедия се разиграваше в по-малък, но по-пагубен мащаб. Там нямаше Ейдриън, който да надзирава и ръководи, докато цели стада от бедните биват повалени и убити.