Горкият нещастник беше загубил младата си жена и прекрасното си дете заради чумата. Той беше занаятчия и понеже не можеше да се занимава с работата, която снабдяваше неговите нужди, гладът беше добавил към другите му страдания. Той беше напуснал стаята, в която бяха съпругата и детето му — те вече не бяха неговите жена и дете, а „мъртва земя върху земята“, — обезумял от глад, грижи и скръб, болното му въображение го бе накарало да повярва, че е изпратен от небесата да проповядва края на света на хората. Той влизаше в църквите и предсказваше на богомолците бързото им изнасяне към подземието под тях. Той се появяваше като забравения дух на времето в театрите и заповядваше на зрителите да се приберат и да умрат. Той беше залавян и затварян; беше избягал и се скиташе от Лондон към съседните градове, и с неистови жестове и фаталистични думи разкриваше на всеки неговите скрити страхове и даваше глас на беззвучните мисли, който хората не смееха да изрекат. Той стоеше под аркадата на кметството на Уиндзор и от това възвишение произнасяше тиради пред трепереща тълпа.
— Слушайте, обитатели на земята — извика той, — чуйте виждащия всичко, но най-безмилостен Рай! Чуй и ти, о, подмятано от бурята сърце, което издишва тези думи, ала припада под техния смисъл! Смъртта е сред нас! Земята е красива и украсена с цветя, но тя е нашият гроб! Небесните облаци ридаят за нас — блясъкът на звездите е нашата погребална факла. Мъже с посивели коси, вий се надявахте на още няколко години във вашия отдавна познат дом, но времето ви е изтекло, трябва да напуснете — деца, вий никога няма да достигнете зрялост, дори сега малкият гроб е изкопан за вас — майки, притиснете ги в ръцете си, една смърт прегръща всички вас!
Потръпвайки, той протегна ръце; очите му, насочени нагоре, сякаш щяха да изскочат от орбитите си, докато той, изглежда, следваше фигури, невидими за нас, в отстъпващия въздух.
— Ето ги мъртвите! Те се издигат в саваните си и преминават в тихо шествие към далечната земя на гибелта им — безкръвните им устни не се помръдват — призрачните им крайници са изпразнени от движение, а те продължават да се плъзгат напред. „Ние идваме“ — възкликна той, подскачайки напред, — какво чакаме? Побързайте, приятели мои, облечете се в съдебните одежди на смъртта.
Чумата ще ви въведе, за да ви изслуша Той. Защо тъй бленувате? Те, добрите, мъдрите и обичаните, вече си отидоха. Майки, целунете за последно — съпрузи, вече не сте закрилници, поведете партньорите на вашата смърт! Елате, о, елате! Докато близките ни все още могат да бъдат видени, защото скоро те ще си отидат, а ние никога, никога няма да се съберем с тях отново.
След бълнувания като тези той изведнъж се успокои и с непреувеличени, но страховити думи обрисува ужасите на нашето време; описа до дребни подробности последствията от чумата върху човешкото тяло и разказа сърцераздирателни приказки за откършването на близки родства — задъхващия се ужас от отчаянието над смъртното легло на последния любим, — така че от тълпата избухнаха стонове и дори писъци. Един човек застана отпред с поглед, прикован в пророка, с отворена уста и сковани крайници, докато лицето му се изменяше в различни цветове, жълто, синьо и зелено, от дълбокия страх. Маниакът улови погледа му и се обърна към него — човек е чувал за погледа на василиска, който привлича треперещата жертва, докато не падне в челюстите му. Маниакът замръзна; фигурата му се издигна по-високо; авторитет сияеше от лицето му. Той погледна селянина, който започна да трепери, докато все още го наблюдаваше; коленете му се удариха едно в друго, зъбите му тракаха. Най-сетне се сгромоляса, гърчейки се.
— Този човек е болен от чума — рече маниакът спокойно. Писък изригна от устните на горкия нещастник, а след това внезапна неподвижност го покори; на всички стана ясно, че той беше мъртъв.
Ужасени викове изпълниха мястото — всеки се опитваше да осъществи своето бягство — след няколко минути пазарът беше празен — трупът лежеше на земята, а маниакът, потиснат и изтощен, седна до него, допирайки тънката си ръка до мършавата му буза. Скоро някакви хора, назначени от магистратите, дойдоха да преместят тялото; нещастният пророк видя по един тъмничар във всеки един от тях — той внезапно побягна, докато аз продължих нататък към замъка.