Смърт, жестока и безпощадна, беше проникнала през тези любими стени. Една стара слугиня, която бе отгледала Идрис в ранна детска възраст и бе живяла с нас повече в ролята на почитана роднина, отколкото на прислужница, няколко дни по-рано беше заминала да посети дъщеря си, омъжена и установена в района на Лондон. В нощта на завръщането си тя се разболя от чумата. Заради надменния и непоколебим нрав на графинята на Уиндзор Идрис не бе имала нежни отношения с нея. Ала тази добра жена беше заместила майка ѝ и нейните недостатъци по образование и знание, правещи я смирена и беззащитна, я правеха по-скъпа за нас — тя беше особено любима на децата. Заварих моето бедно момиче, без да преувеличавам, обезумяло от мъка и страх. Тя висеше край пациента в агония, която не беше смекчена, когато мислите ѝ се насочиха към собствените ѝ деца, заради които се страхуваше от заразата. Пристигането ми беше като новооткритата светлина на фар за моряците, които устояват на някакво опасно течение. Тя постави своите ужасяващи съмнения в моите ръце; разчиташе на моята преценка и бе утешена от участието ми в нейната скръб. Скоро нашата бедна бавачка си отиде и мъката на напрежението беше заменена за дълбоко разкаяние, което, макар и отначало да бе по-болезнено, отстъпи с по-голяма готовност пред моята утеха. Сънят, върховното утешение, най-накрая потопи разплаканите ѝ очи в забрава.
Идрис спеше и в замъка цареше тишина, чиито обитатели бяха притихнали, за да си отдъхнат. Аз бях буден и през дългите часове на мъртвата нощ бурните мисли в мозъка ми работеха като десетки хиляди колела на мелница: бързи, остри, неукротими. Всички спяха — цяла Англия спеше; и от моя прозорец, владеещ широка гледка от осветената от звезди природа, видях земята, простряна в тих покой. Бях буден, жив, докато сестрата на смъртта обладаваше моя род. Ами ако по-мощното от тези божества го завладее? Среднощната тишина, ако съм откровен, макар и видно парадоксално, изкънтя в ушите ми. Самотата стана непоносима — поставих ръка върху биещото сърце на Идрис, наведох глава, за да уловя звука на диханието ѝ, да се уверя, че тя все още съществува, и за момент се поколебах дали да не я събудя, такъв мекушав ужас премина през тялото ми. Велики Боже! Ще се случи ли един ден това? Един ден, когато всички освен мен са изчезнали, ще трябва ли да вървя по земята сам? Дали това бяха предупредителни гласове, чийто нечленоразделен и пророчески смисъл насилваше вяра върху мен?
След много време отново съм тласнат от неспокойния ми дух да продължа разказа си, но трябва да променя метода, който съм използвал досега. Подробностите, съдържащи се в предходните страници, са привидно незначителни, ала всеки най-малък детайл тежи като олово в угнетените везни на човешките страдания; това досадно размишляване за страданията на другите, докато моите се дължаха само на опасения; това бавно оголване на душевните ми рани: този дневник на смъртта; този проточен и мъчителен път, водещ до океана от безброй сълзи, отново пробужда у мен остра скръб. Бях използвал тази история като опиат; докато тя описваше любимите ми приятели, пълни с живот и пламтящи с надежда, дейни актьори на сцената, аз бях утешен; ще изпитам по-меланхолично удоволствие от обрисуването на края на всичко това. Но междинните стъпала, изкачването на стената, издигната между онова, което беше и това, което е сега, докато аз все още, обръщайки се назад, не виждах скритата пустиня пред мен, е труд отвъд моите сили. Времето и опитът ме поставиха на височина, от която мога да разбера миналото като едно цяло; и по този начин трябва да го опиша, излагайки водещите събития и подреждайки светлината и сянката, така че да се получи картина, в чиято тъмнина ще има хармония.