Но най-накрая щеше да настъпи студ, а заедно с него и подновяване на нашето споразумение със земята. Студът ще притъпи стрелите на чумата и ще прикове яростните стихии; а земята през пролетта ще съблече снежната си одежда, освободена от заплахата за унищожение. Едва през февруари се появиха жадуваните признаци на зимата. В продължение на три дни валя сняг, лед спря течението на реките и птиците излетяха от пращящите клони на побелелите от студ дървета. На четвъртата сутрин всичко изчезна. Югозападен вятър донесе дъжд — слънцето изгря и подигравайки се с обичайните закони на природата, като че ли дори в този ранен сезон започна да гори със слънчева мощ. Не беше никак утешително, че с първите ветрове на март пътеките бяха обсипани с теменужки, а плодните дървета покрити с цветове, че зърното поникна и листата се появиха, подтикнати от ненавременната топлина. Страхувахме се от мекия въздух — страхувахме се от безоблачното небе, покритата с цветя земя и възхитителните гори, защото вече не гледахме на структурата на Вселената като на наш дом, а като на наша гробница, и благоуханната земя миришеше на уплах като широк църковен двор.
Въпреки тези недостатъци през зимата ние си поехме въздух и се постарахме да се възползваме от даденото ни време. Чумата може да не се съживи с идването на лятото, но ако го направи, трябва да ни завари подготвени. Отговорност на човешката природа е да привиква и да се приспособява дори към болка и скръб. Чумата се бе превърнала в част от нашето бъдеще, нашето съществуване; трябваше да се защитаваме от нея като от наводняването на реки, нахлуването на океана или суровостта на небето. След дългите страдания и горчивия опит може би ще се намери някаква панацея; до този момент всеки, който биваше заразен, умираше, ала не всички бяха заразени и нашата задача бе да закрепим надълбоко основите и да издигнем нависоко преградата между заразата и здравите; да въведем такъв ред, който би допринесъл за благосъстоянието на оцелелите и който би запазил надеждата и някоя частица от щастието у онези, които бяха свидетели на все още продължаващата трагедия. Ейдриън беше въвел методи за работа в столицата, които, макар и неспособни да спрат развитието на смъртта, предотвратяваха други злини, пороци и безумия, които инак щяха да направят ужасната ни съдба още по-страховита. Исках да последвам примера му, но хората са свикнали да
и не можах да открия никакво средство да поведа жителите на разпръснатите градове и села, които забравяха думите ми веднага, щом ги чуеха, и се отклоняваха при всеки променлив вятър, който възникваше от видимата промяна на обстоятелствата.
Предприех друг подход. Онези писатели, които са си представяли царуването на мира и щастието на земята, обикновено са описвали провинциалните местности, където всеки малък град е ръководен от старейшините и мъдреците. Това беше ключът към моя успех. Всяко село, колкото и малко да е, обикновено притежава водач, когото почитат, чиито съвети хората търсят по време на премеждия и чието добро мнение те най-много ценят. Бях незабавно подтикнат да стигна до този извод от събитията, които от само себе си ми се представиха.
В село Литъл Марлоу една възрастна жена управляваше общността. Тя беше живяла няколко години в милостиня и през хубавите неделни дни прагът ѝ биваше непрекъснато обсаден от тълпи, търсещи съветите ѝ и вслушващи се в нейните предупреждения. Тя била съпруга на войник и беше видяла света; недъг, предизвикан от треска, хваната на някое неблагоприятно 200 място, я беше повалил твърде рано и тя рядко напускаше малката си колиба. Чумата навлезе в селото и докато страхът и мъката лишиха обитателите от малкото мъдрост, която притежаваха, старата Марта пристъпи напред и рече:
— Преди съм била в град, където е имало чума.
— И си избягала?
— Не, но се възстанових.
След това Марта бе поставена по-непоколебимо от всякога върху кралския трон, издигнат ѝ от благоговение и любов. Тя влизаше в къщите на болните и облекчаваше техните нужди със собствената си ръка; не показваше никакъв страх и вдъхваше на всеки, който я виждаше, частица от собствената ѝ вродена смелост. Ходеше на пазарите — настояваше да бъде снабдена с храна за онези, които бяха твърде бедни, за да си я закупят. Тя доказваше как благополучието на всеки един зависи от благоденствието на всички. Не позволяваше градините да бъдат занемарявани, нито цветята на прозорците на къщите да увяхват от липса на грижи. Надеждата, казваше тя, е по-полезна от лекарско предписание и всяко нещо, което може да поддържа и оживява духа, има по-голяма стойност от лекарствата и отварите.