Излишно би било да разказвам онези катастрофални явления, за които може да бъде открит паралел във всяко по-незначително нашествие на нашето гигантско бедствие. Желае ли читателят да чуе за чумавите къщи, където смъртта бе утешителят — за траурното преминаване на катафалката — за безчувствеността на некадърното сърце и мъката на любящото — за мъчителните писъци и мълчанието страшно — за разнообразието от болести, изоставяне, глад, отчаяние и смърт? Има много книги, които могат да задоволят ненаситния апетит за тези неща; нека читателят се обърне към разказите на Бокачо, Дефо и Браун. Необятното унищожение, което бе погълнало всички същества — беззвучното усамотение на някога оживената земя — самотното усещане, че съм единствен, което ме обгръща, е отнело дори тези подробности от болезнената действителност и е смекчило зловещите оттенъци на минали мъки с поетични нюанси, така че аз мога да избягам от мозайката на обстоятелствата, като възприемам и отразявам струпаните и съчетани цветове на миналото.
Бях се завърнал от Лондон, обсебен от мисълта, със съкровеното чувство, че моят пръв дълг е да осигуря, доколкото мога, благополучието на семейството ми, а след това да се върна и да заема мястото си до Ейдриън. Събитията, които веднага последваха пристигането ми в Уиндзор, промениха този мой поглед върху нещата. Чумата не беше само в Лондон, а беше навсякъде — нападна ни, както беше казал Райланд, като хиляда глутници вълци, виещи в зимната нощ, мършави и свирепи. След като болестта беше внесена веднъж в селските райони, нейните последствия изглеждаха по-ужасни, по-неотложни и по-трудни за лечение, отколкото в градовете. Там имаше другарство в страданието и съседите, които непрекъснато бдяха един над друг, вдъхновени от дейната доброта на Ейдриън, получаваха помощ и пътят на унищожението беше изгладен. Но в провинцията, сред разпръснатите фермерски къщи, в самотни колиби, в полета и хамбари, се разиграваха трагедии, мъчителни за душата, невиждани, нечувани, незабелязани. Не беше тъй лесно да се набави медицинска помощ, храната беше по-трудна за добиване и човешките същества, невъзпрени от срам, понеже не бяха забелязвани от своите събратя, извършваха по-ужасни безчестия или отстъпваха по-лесно пред своите жалки страхове.
Имаше и героични дела, чието споменаване изпълва сърцето и просълзява очите. Такава е човешката природа, че красотата и уродливостта често са тясно свързани. Докато четем историята, ние сме предимно поразени от щедростта и себеотдаването, които отблизо вървят по петите на престъпленията, забулвайки с превъзходни цветя петната от кръв. Такива дела не липсваха, за да украсят мрачния конвой, който придружаваше развитието на чумата.
Жителите на Баркшър и Бъкс67 отдавна бяха наясно, че чумата е в Лондон, Ливърпул, Бристъл, Манчестър, Йорк, накратко — във всички по-населени градове на Англия. Ала те не бяха по-малко удивени и разтревожени, когато тя се появи измежду тях. Те бяха нетърпеливи и гневни в разгара на ужаса. Щяха да сторят нещо, за да отхвърлят задушаващото зло, и както се бяха задействали, си въобразяваха, че съществува лек. Жителите на по-малките градове напуснаха своите къщи, разпънаха палатки в полетата, скитайки се поотделно един от друг, нехаещи за глада или суровите небеса, докато си представяха, че така избягват раздаващата смърт болест. А пък в противовес земеделците и селяните, поразени от страха от самотата и бурно желаещи медицинска помощ, се стекоха в градовете.
Но идваше зима, а с нея и надежда. През август чумата се бе появила в Англия, а през септември бе взела своите жертви. Към края на октомври тя отслабна и до известна степен беше заменена от тиф, който не е по-малко злосторен. Есента беше топла и дъждовна: немощните и болните измряха — по-щастливи бяха те; много млади хора, бликащи от здраве и благоденствие, бяха пребледнели от разяждащата болест и се бяха превърнали в обитатели на гроба. Реколтата беше неуспешна, разваленото зърно и липсата на чужди вина укрепиха болестта. Преди Коледа половин Англия беше под вода. Бурите от предната зима се бяха завърнали, но намалелите кораби със стоки през тази година ни накараха да не усетим толкова морските бури. Наводненията и бурите нанесоха повече щети на континентална Европа, отколкото на нас — като че ли нанасяйки последния удар на бедствието, които беше унищожило континента. В Италия реките не бяха наглеждани от гаснещите селяни; и като диви зверове от леговището си, докато ловците и кучетата са далеч, Тибър, Арно и По се втурнаха и унищожиха плодородието на равнините. Цели села бяха отнесени. Рим, Флоренция и Пиза бяха залети, а мраморните им дворци, доскоро отразени в спокойни потоци, бяха разклатени до основи от надарените със зимна мощ води. В Германия и Русия вредите бяха още по-значими.