Именно обликът на Литъл Марлоу и разговорите ми с Марта ме наведоха на мисълта, която скрои моя план. Преди бях посещавал именията и местата на господата и често бях откривал, че техните обитатели са подбуждани от най-чиста доброжелателност и са готови да окажат цялата си помощ за благосъстоянието на своите наематели. Но това не беше достатъчно. Близкото съчувствие, породено от сродни надежди и страхове, подобни преживявания и занимания, отсъстваше тук. Бедните чувстваха, че богатите притежават други средства да се опазят освен онези, които те самите можеха да предприемат, уединение и доколкото обстоятелствата позволяват, свобода от грижи. Те не можеха да разчитат на тях, но се обръщаха с десетократно упование към помощта и съветите на своите равноправни. Затова реших да пътувам от село в село, издирвайки селския владетел във всяко място и възползвайки се от техните усилия и просвещавайки възгледите им, да засиля както тяхната власт, така и ползата им сред останалите селяни. Много промени също се случиха по време на тези непринудени кралски избори: полаганията на клетви и абдикациите бяха чести, докато на мястото на старите и предпазливите се появяваха пламенните младежи, нетърпеливи на дела независимо от опасността. А и често се случваше гласът, който всички слушаха, внезапно да бъде заглушен, помагащата ръка да изстине и състрадателното око да се затвори, и селяните се страхуваха още повече от смъртта, избрала такава висша жертва, разбивайки на прах сърцето, което беше туптяло за тях, свеждайки до неизразимо унищожение ума, винаги зает с планове за тяхното благосъстояние.
Този, който се труди за човечеството, често открива, че от зрънцето, което е посял, пораства неблагодарност, напоена от пороци и безумия. Смъртта, която в нашите младини бе вървяла по земята като „крадец, който влиза в нощта“70, сега, издигайки се от подземната си гробница, опасана със сила, с развято мрачно знаме, пристъпваше като завоевател. Мнозина видяха седнало на неговия кралски трон едно върховно провидение, което насочва стрелите си и ръководи събитията, и сведоха глави в примирение или поне в подчинение. Други виждаха само мимолетни жертви; те се опитваха да заменят ужаса с безгрижие и се потопиха в безнравственост, за да избегнат мъчителната болка от най-злокобните им опасения. Тъй, докато мъдрите, добрите и благоразумните бяха заети с труда на благотворителността, примирието на зимата имаше друго въздействие върху младите, неразумните и порочните. През по-студените месеци имаше всеобщ прилив към Лондон в търсене на забавления — веригите на общественото мнение бяха разхлабени; мнозина, които допреди това са били бедни, бяха богати; мнозина бяха загубили баща и майка, пазителите на техния морал, техните възпитатели и пречки. Безполезно щеше да е да се противопоставим на тези пориви чрез прегради, които само щяха да подтикнат онези, ръководени от тези импулси, към по-пагубни удоволствия. Театрите бяха отворени и претъпкани; танците и среднощните веселия бяха често срещани — на много от тях благоприличието беше потъпкано и злините, които досега бяха спазвали напредналото състояние на цивилизацията, се удвоиха. Ученикът изостави книгите си, художникът — скиците си: задълженията на живота бяха изчезнали, но забавленията останаха; удоволствието може да бъде удължено чак до ръба на гроба. Всички реални влияния се изпариха — смъртта се разстла като нощ и понеже беше защитена от мрачните си сенки, руменината на скромността, сдържаността на гордостта, приличието на благоразумието често биваха изхвърлени като безполезни воали.
Ала това не беше повсеместно. Сред по-добрите души мъката и ужасът, страхът от вечна раздяла и отвратителното удивление, породени от невижданото досега бедствие, затегнаха връзките на родство и приятелство. Философите противопоставяха техните принципи като прегради пред потопа на развратността или отчаянието, и бяха единствените укрепления за защита на завзетата територия на човешкия живот; религиозните, надявайки се вече на своята награда, бързо се вкопчиха във вероизповеданията си като в салове и дъски, които, в бурното море от страдания, ще ги отведат безопасно до пристанището на непознатия континент. Любящите сърца, принудени да свият мирогледа си, даряваха преливащата си обич в тройна порция на малцината, които им бяха останали. И все пак дори сред тях настоящето, като неотемно притежание, се превърна в цялото време, на което те се осмеляваха да поверят ценния товар на своите надежди.