Опитът от незапомнени времена ни беше научил да броим удоволствията си по годините и да удължаваме изгледите ни за живот през продължителния период на подем и разпад; дългият път прекосяваше необятен лабиринт и долината на мрачната сянка71, в която приключваше, беше прикрита от препъващи предмети. Но едно земетресение беше променило пейзажа — под нашите крака земята се прозя — дълбока и стръмна бездна зейна под нас, за да ни погълне, докато часовете ни отнасяха към пропастта. Ала вече беше зима и трябваше да изминат месеци, преди да сме изхвърлени от нашата сигурност. Превърнахме се в еднодневки, за които промеждутъкът между изгряващото и залязващото слънце беше като една дълго проточила се година обикновено време. Може би никога нямаше да видим децата ни да пораснат до зрялост, нито как нежните им бузи загрубяват, веселите им сърца са покорени от страст или грижи; но ние ги притежавахме сега — те живееха и ние живеехме, какво повече можеше да желаем? С такова възпитание моята бедна Идрис се стараеше да потисне стичащите се страхове и в известна степен успяваше. Не беше както през лятото, когато всеки час можеше да донесе страховитата съдба — до следващото лято ние се чувствахме уверени; и тази сигурност, макар и краткотрайна, за известно време задоволи майчината нежност на моята любима. Не зная как да изразя или опиша онзи сгъстен, дълбок, макар и мимолетен възторг, който превърна настоящия миг в райски. Нашите радости бяха по-скъпи, защото виждахме техния край; те бяха по-силни, защото усещахме в пълна степен тяхната стойност; те бяха по-чисти, защото същността им беше любяща — както метеорът е по-ярък от звездата, така и радостта от онази зима съдържаше в себе си извлечените наслади от един дълъг, дълъг живот.
Колко прекрасна е пролетта! Докато гледахме от терасата на Уиндзор към шестнадесетте плодородни графства, разположени отдолу, осеяни с щастливи къщи и по-заможни градове, всички изглеждаха както в предишни години, радващи сърцето и красиви. Земята беше разорана, тънките остриета на пшеницата пробиваха през тъмната почва, плодовите дървета бяха покрити с пъпки, земеделецът беше на открито насред полята, доячката се беше запътила у дома с напълнени от кладенеца кофи, лястовиците удряха слънчевите басейни с дългите си, заострени крила, новородените агнета лежаха върху свежата трева, нежният растеж на листата
Човекът като че ли се възражда и усеща как мразовете на зимата се поддават пред жизнерадостното и топло съживяване на живота — разумът ни казваше, че тревогите и скръбта ще се разраснат през откриващата се година, но как да повярваме на зловещия глас, издишан със заразни изпарения от мрачната пещера на страха, докато природата, смееща се и разпръскваща от своя зелен скут цветя, плодове и искрящи води, ни подканваше да се присъединим към радостната пиеса на младия живот, която тя довеждаше на сцената?
Къде беше чумата? „Тук — навсякъде!“, един ужасен глас тревожно възкликва, когато в приятните дни на слънчевия месец май разрушителят на човека беше навъсен отново над земята, принуждавайки духа да изостави своята житейска какавида и да навлезе в неизпробвания живот. С един могъщ размах на мощното му оръдие всякаква предпазливост, всякаква грижа, всякакво благоразумие бяха изравнени със земята: смъртта седеше на масите на великите, опъваше се върху сламеника на селянина, залавяше избягалия подлец, укротяваше смелия мъж, който се съпротивляваше: унинието навлезе във всяко сърце, скръбта помрачи всяко око.
Злочестите гледки вече станаха обичайни за мен и ако разкажа цялата мъка и болка, на които станах свидетел, всички отчаяни стонове на старостта и на още по-страшните усмивки на детството в лоното на ужаса, читателят ми, с треперещи крайници и настръхнали коси, би се чудил как, обладан от внезапна лудост, не съм се хвърлил в някоя пропаст, за да затворя завинаги очи към тъжния край на света. Но силата на любовта, поезията и съзидателното въображение оцеляват дори у болните от чума, у нещастните и умиращите. Чувство за преданост, дълг, възвишена и непоколебима цел ме издигна; необикновена радост изпълни сърцето ми. Насред най-тъжната скръб аз като че ли стъпвах по облаците, докато духът на доброто лееше благоуханен въздух, който притъпяваше жилото на болката и прочистваше въздуха от въздишки. Ако изтощената ми душа клюмваше в устрема си, се сещах за любимия ми дом, за ковчежето, което съдържаше моите съкровища, за целувката на любов и синовната милувка, докато очите ми биваха навлажнени от най-чистата роса, а сърцето ми едновременно беше олекнало и освежено от вълнуваща нежност.