Майчината привързаност не бе превърнала Идрис в егоист; в началото на нашето бедствие тя, с необмислен възторг, се бе отдала на грижи за болните и безпомощните. Аз я възпрях и тя се подчини на думата ми. Обясних ѝ как страхът за заплахите, които я грозят, сковава моя труд, как мисълта за нейната безопасност снабдява силата ми с издръжливост. Показах ѝ рисковете, на които децата ѝ бяха изложени в нейно отсъствие, и тя накрая се съгласи да не излиза отвъд пределите на гората. Всъщност вътре в стените на замъка имахме колония от нещастните, изоставени от техните роднини и сами по себе си безпомощни, които бяха достатъчни, за да запълнят нейното време и внимание, докато непрекъснато безпокойство за моето благосъстояние и здравето на децата ѝ, колкото и да се стараеше да ги ограничи или прикрие, поглъщаха всички нейни мисли и подриваха житейските ѝ сили. След бдението над тях и уверявайки се в безопасността им, нейната втора грижа беше да се укрие от собствените си мъка и сълзи. Всяка вечер се завръщах в замъка и откривах, че там ме очакват отдих и любов. Често седях до нечие смъртно легло до среднощ и през мъглявостта на дъждовните, облачни нощи яздех дълги разстояния, поддържан само от едно обстоятелство — безопасността и защитения покой на тези, които обичах. Ако някаква гледка на огромно страдание ме разтърсваше до кости и запалваше челото ми, аз полагах глава в скута на Идрис и бурните вълнения утихваха до умерен поток — нейната усмивка можеше да ме издигне от безнадеждността, нейната прегръдка окъпваше скръбното ми сърце в спокоен мир.
Лятото напредна и увенчана с мощните лъчи на слънцето, чумата изстреля своите безпогрешни стрели над земята. Под тяхното въздействие народите сведоха глави и измряха. Зърното, което бе поникнало в изобилие, през есента лежеше загнило на земята, докато меланхоличният нещастник, който беше излязъл да събере хляб за децата си, лежеше скован и поразен от чумата в орната земя. Зелените гори величествено размахваха клоните си, докато умиращите бяха разпръснати под сянката им, отвръщайки на тържествената мелодия с разногласни викове. Пъстрите птици прелитаха през сенките, небрежният елен лежеше невредим върху папратта, воловете и конете се отклоняваха от неохраняемите им обори и пасяха сред житото, защото смъртта се стоварваше единствено върху човека.
С лятото и смъртността нараснаха и нашите страхове. Бедната ми любима и аз гледахме един към друг и към нашите деца.
— Ще ги спасим, Идрис — казах, — аз ще ги спася. След години ще им разкажем за нашите страхове, които ще са останали далеч зад нас. Дори само те да оцелеят на земята, децата ни ще живеят и бузите им нямат да избледнеят, нито сладките им гласове ще излинеят.
Най-големият ни син в известна степен разбираше случващото се и понякога със сериозен поглед ме разпитваше за причината за тази огромна разруха. Но той беше само на десет години и младежкото веселие бързо прогонваше неприемливите грижи от челото му. Евелин, това смеещо се ангелче, игриво пеленаче, без представа за болка или скръб, отърсвайки светлите си къдрици от очите си, караше залите да отекват отново с радостта му и по хиляди невинни начини привличаше вниманието ни към неговите игри. Клара, нашата прекрасна, нежна Клара, беше нашата опора, утеха, наслада. Тя си постави за задача да се грижи за болните, да утешава скърбящите, да помага на възрастните, да участва в забавленията и да пробужда веселието на младите. Тя прелиташе през стаите като добър дух, изпратен от небесното царство, за да озари нашия тъмен час с непознат разкош. Благодарността и похвалата отбелязваха местата, където стъпките ѝ бяха преминали. И все пак, когато заставеше в непринудена откровеност пред нас, играейки с децата ни, или с женствено старание изпълняваше малки, любезни услуги за Идрис, човек се чудеше в кое красиво очертание на нейната непорочна прелест, в кой нежен тон на нейния вълнуващ глас пребиваваха толкова много героизъм, проницателност и оживена доброта.
Лятото се проточи, защото се надявахме, че поне зимата ще възпре болестта. Че ще изчезне напълно беше твърда скъпа надежда — твърде сърдечна, за да бъде изразена. Когато такава мисъл биваше нехайно изречена, слушателите, в порив от сълзи и бурни ридания, свидетелстваха за това колко дълбоки са техните страхове, колко малки са надеждите им. Усилията ми за общественото благо ми позволяваха да наблюдавам по-отблизо от повечето други силата и обширните опустошения на нашия невидим враг. За един кратък месец той бе унищожил едно село и там, където през май първият човек се бе разболял, през юни пътеките бяха обезобразени от непогребани трупове — къщите без обитатели, комините без пушек; и часовникът на стопаните отбелязваше само часа, в който смъртта беше победила. От такива места понякога съм спасявал някое изоставено пеленаче — понякога съм извеждал млада и опечалена майка далеч от безжизнения образ на първородното ѝ дете или съм изваждал коравия занаятчия от детски плач по изчезналото му семейство.