Юли отмина. Август трябваше да премине и до средата на септември можехме да започнем да се надяваме. Всеки ден беше преброен с нетърпение и жителите на градовете, жадуващи да прескочат този опасен промеждутък, се потопиха в разпуснатост и се опитваха, чрез разврат и онова, което те искаха да си въобразят, че е удоволствие, да прогонят мислите и да приспят отчаянието. Никой друг освен Ейдриън не би могъл да укроти разнородното население на Лондон, което като стадо от освободени коне, втурнали се към пасищата си, беше загърбило всички незначителни страхове под манипулацията на върховния им страх. Дори Ейдриън беше принуден отчасти да отстъпи, за да може, ако не да ръководи, то поне да постави граници на разрешеното за времената. Театрите бяха останали отворени, всяко място за светски развлечения беше посещавано често, макар Ейдриън да се стараеше да ги измени така, че най-умело да успокои възбудата на зрителите и в същото време да предотврати скръбни отзиви, когато вълнението приключи. Трагедии, дълбоки и злокобни, бяха основните любимци. Комедиите противоречаха твърде много на вътрешното отчаяние: когато такива биваха изпробвани, не беше необичайно за комедианта, в разгара на смеха, предизвикан от неговата несъразмерна палячовщина, да открие дума или мисъл в ролята си, която разтърсваше собственото му чувство на окаяност и от престорено веселие той избухваше в ридания и сълзи, докато зрителите, обзети от неудържимо съчувствие, се разплакваха и изкуственото веселие се превръщаше в истинска проява на трагичната страст.
Не беше в природата ми да намирам утеха на такива места; в театрите, чийто просташки смях и несъгласувана радост предизвикваха безредици или където изкуствени сълзи и ридания се подиграваха на сърдечните мъки; в празници или многолюдни събрания, където веселието произтичаше от най-долните чувства на нашата природа или от такова увлечение на добрите, че ги белязваше с ярък и измамен блясък; от сборове на опечалени под маската на веселбари. Веднъж обаче станах свидетел на една сцена от особен интерес в един от театрите, където природата надделя над изкуството, когато един препълнен водопад щеше да откъсне хилавата изработка на фалшивата каскада, която допреди това била захранвана от малка част от водите му.
Бях дошъл в Лондон, за да видя Ейдриън. Той не беше в двореца и макар че прислужниците не знаеха къде бе отишъл, очакваха, че няма да се завърне до късно през нощта. Беше между шест и седем часа, чудесен летен следобед, и аз прекарах свободното си време, обикаляйки празните улици на Лондон; ту обръщайки се, за да избегна някое приближаващо погребение, ту подтикнат от любопитство да наблюдавам състоянието на някое място; скитането ми беше изпълнено с болка, понеже тишината и пустошта определяха всяко място, което посещавах, и малкото същества, които срещнах, бяха тъй бледи и злочести, тъй белязани с тревога и потиснати от страх, че изтощен от срещи само с белезите на нещастие, аз се запътих обратно към дома ми.
Вече бях в Холбърн и минах покрай една странноприемница, изпълнена с шумни приятели, чиито песни, смях и викове бяха по-тъжни, отколкото бледите погледи и мълчанието на скърбящите. Една такава беше наблизо, навъртайки се около къщата. Жалкото състояние на облеклото ѝ разкриваше нейната бедност, тя беше бледа като призрак и продължи да се доближава, първо до прозореца, а след това до вратата на къщата, сякаш беше уплашена, но копнееше да влезе. Внезапен изблик на песен и веселие като че ли прободе сърцето ѝ; тя промърмори „Как не го е срам?“ и след това, събирайки кураж, прекоси прага. Хазяйката я срещна в коридора; горкото същество попита:
— Тук ли е съпругът ми? Мога ли да видя Джордж?
— Ще го видите — извика жената, — ако отидете при него; снощи беше повален от чумата и го изпратихме в болницата.
Нещастната жена, задала въпроса, залитна към стената и един немощен вик се откъсна от нея.
— О! Толкова ли сте жестоки — възкликна тя — да го изпратите там?
Междувременно хазяйката побърза да се отдалечи; но една по-състрадателна сервитьорка ѝ разказа подробно, че нейният съпруг се разболял след нощ на веселие и възможно най-бързо бил изпратен от своите услужливи другари в болница „Сейнт Бартоломю“. Наблюдавах тази сцена, понеже имаше нежност у горката жена, която ме заинтригува; сетне тя се отдръпна от вратата, вървейки, доколкото може, надолу по Холбърн Хил; но силата ѝ скоро я напусна; тя се подпря на една стена, а главата ѝ потъна в гърдите ѝ, докато бледите ѝ бузи ставаха още по-безцветни. Отидох до нея и предложих помощта си. Тя почти не вдигна очи.
— Не можете да направите нищо за мен — отвърна тя. — Трябва да отида в болницата; ако не умра, преди да стигна там.