Все още имаше няколко наемни файтона, привикнали да чакат на улиците по-скоро от навик, отколкото от полза. Качих я в един от тях и влязох с нея, за да осигуря влизането ѝ в болницата. Пътят ни беше кратък и тя говори малко, с изключение на накъсани укорителни възгласи задето мъжът ѝ я бе оставил, възклицания за жестокостта на някои негови приятели и надежда, че ще го намери жив. У нея имаше непринудена, естествена искреност, която ме заинтригува относно нейната съдба, особено когато тя ме увери, че съпругът ѝ е най-добрият мъж — или е бил такъв, преди липсата на работа в тези нещастни времена да го подтикне към лоша компания.
— Не можеше да понесе да се прибира у дома — каза тя — само за да види как децата ни умират. Мъжът няма търпението, което има една майка към нейната собствена плът и кръв.
Бяхме настанени в „Сейнт Бартоломю“ и навлязохме в окаяните предели на къщата на болестите. Горкото същество се придържаше близо до мен, когато видя с каква безсърдечна бързина отнасяха мъртвите от отделенията и ги завеждаха в една стая, чиято полуотворена врата разкриваше няколко трупа, ужасни за гледане от човек, непривикнал към подобни сцени. Насочиха ни към отделението, където съпругът ѝ е бил отведен първоначално, и медицинската сестра каза, че ще е там, ако още е жив. Моята спътница гледаше нетърпеливо от едно легло към друго, докато в края на отделението тя съзря върху едно окаяно легло жалко, измъчено същество, гърчещо се под мъченията на болестта. Тя се втурна към него, прегърна го, благославяйки Бог, задето го бе опазил.
Въодушевлението, което я изпълни с тази необикновена радост, я заслепи за ужасите около нея, но те бяха непоносимо мъчителни за мен. Отделението беше изпълнено с воня, от която на сърцето ми му прилошаваше до болка. Мъртвите биваха изнасяни, а болните въвеждани с еднакво безразличие; някои крещяха от болка, други се смееха под влиянието на по-страшно бълнуване; някои бяха съпроводени от ридаещи, отчаяни роднини, други викаха на глас, с пронизваща нежност или укор, приятелите, които ги бяха изоставили, докато сестрите обикаляха от легло на легло — въплътени образи на отчаянието, пренебрежението и смъртта. Дадох злато на моята злощастна спътница; поверих я на грижите на придружителите; сетне забързах навън, докато въображението-мъчител се бе заело да си представя моите собствени близки, опънати върху такива легла, наглеждани по този начин. Провинцията не предоставяше такива масови ужаси, самотни нещастници умираха в откритите полета, а аз бях открил един оцелял в опустяло село, борещ се едновременно с глада и болестта; но събранието на чумави, пируващата зала на смъртта, бяха разпространени само в Лондон.